Изтекоха минута-две и от таблото се разнесе сигнал. Той вдигна поглед. Стопаджия? Тук? На по-малко от половин километър пред него някакъв човек държеше часовника си на пътя на насочващия лъч. До краката му бяха оставени две чанти.
Джейкъб се поколеба. Но в Резервата се допускаха само граждани. Той спря веднага след като подмина мъжа. В него имаше нещо познато. Румен дребен човек с тъмносив делови костюм. Шкембето му се раз люля, когато вдигна двете тежки чанти и се приближи до вратата на електромобила. По лицето му се стичаше пот. Той се наведе и надникна през прозореца.
— Господи, каква жега! — изпъшка мъжът. Говореше на стандартен английски със силен акцент. — Нищо чудно, че никой не използва автолентата! — продължи, докато бършеше челото си с кърпичка. — Карат толкова бързо, за да се разхлаждат от вятъра, нали? Но аз ви познавам, трябва да сме се срещали някъде. Казвам се Питър Ларок… или Пиер, ако предпочитате. От „Les Mondes“.
Джейкъб се сепна.
— А, да, Ларок. Виждали сме се. Аз съм Джейкъб Демуа. Качвайте се, отивам до Информационния център, но оттам можете да вземете автобус.
Надяваше се, че лицето му не издава чувствата му. Защо още преди да спре не бе познал Ларок? Можеше да го подмине.
Не че имаше нещо против него… освен против невероятното му его и неизтощимия му запас от мнения, които при всяка възможност излагаше на всеки срещнат. В много отношения той навярно беше приятен човек. Джейкъб бе чел негови статии и харесваше стила му, за разлика от съдържанието.
Само че Ларок беше един от журналистите, преследвали го седмици наред, след като бе разгадал проблема с Водния сфинкс, при това един от най-нетактичните. Последният репортаж в „Les Mondes“ бе добронамерен и прекрасно написан. Но не си струваше неприятностите.
Джейкъб се радваше, че пресата не бе успяла да го открие след еквадорското фиаско, онази каша на Ваниловата игла. По онова време Ларок щеше да му дойде прекалено много.
И сега не вярваше на явно изкуствения акцент „национален произход“ на журналиста. Беше още по-силен от последната им среща.
— Демуа, аха, разбира се! — възкликна Ларок. Той остави чантите си на задната седалка и влезе в колата. — Авторът и разпространителят на афоризми! Познавачът на загадки! Може би сте тук да си играете на гатанки с нашите знатни извънземни гости? Или да се посъветвате с Великата библиотека в Ла Пас?
Джейкъб се върна в автолентата. Щеше му се да знае кой е създал модерния акцент на „националния произход“, за да го удуши.
— Тук съм като консултант и сред работодателите ми има и извънземни, ако намеквате за това. Но не мога да ви разкрия повече подробности.
— А, да, вечно потаен! — Ларок дяволито размаха показалец. — Не бива да дразните един журналист! Мога да превърна вашата работа в моя! Но вие, вие определено трябва да се чудите какво води топ репортера на „Les Mondes“ в тая пустош, нали?
— Всъщност — отвърна Джейкъб, — повече ме интересува защо стопирате насред тая пустош.
Ларок въздъхна.
— Пустош, наистина! Жалко, че знатните извънземни, които ни посещават, са затворени тук и на други подобни места като вашата Аляска!
— Освен това на Хавай, Шри Ланка, в Каракас и конфедеративните учреждения — прибави Джейкъб. — Но да се върнем на въпроса как са…
— … Как са ме пратили тук ли? Да, разбира се, Демуа! Но навярно можем да се позабавляваме с вашата прочута дедуктивна дарба. Ще успеете ли да познаете сам?
Джейкъб едва не изпъшка. Той отби от автоплатното и натисна педала.
— Имам по-добра идея, Ларок. След като не искате да ми кажете защо стояхте на пътя, сигурно ще ми направите услугата да разясните една малка загадка.
Той разказа за случая при Бариерата. Пропусна края с изстрела, като се надяваше, че журналистът не е забелязал дупката в предното стъкло, но подробно му описа поведението на стареца.
— Но, разбира се! — извика Ларок. — Вие съвсем ме улеснявате! Нали знаете инициалите на онзи израз, който използвате, „постоянен условник“, тая ужасна класификация, която лишава човек от изконните му права, правото да има деца, да гласува…
— Вижте, съгласен съм с вас! Спестете си агитацията. — Джейкъб се замисли за миг. Какви бяха инициалите? — Аха… Струва ми се, че разбирам.
— Да, клетникът просто е, отговарял на удара! Вие, гражданите, го наричате „ПУ“… така че е съвсем справедливо и той да ви нарича покорни простаци, нали? Оттук и пъ-пъ!
Въпреки волята си, Джейкъб се засмя. Пътят започна да лъкатуши.
— Чудя се защо всички онези хора се бяха събрали пред Бариерата. Като че ли чакаха някого.