— Няма нужда да ми благодариш, Кула. Двегодишната клетва за пазене на тайна е задължителна в такива случаи. Така или иначе, когато комендант Десилва получи заповед от Земята, стана съвсем ясно, че докато не подпишат, никой няма да се прибере у дома.
— И вше пак ти имаше право да шъобщиш на швета, на галактиката. Ш дейщвията ши Бубакуб опозори Библиотечния инштитут. Ти пощъпи дощойно, като откри неговата… грешка, прояви шдържаношт и ги ощави шами да поправят щореното.
— Какво ще направи Институтът… освен да накаже Бубакуб?
Кула отпи от вечната си течнотръба. Очите му блестяха.
— Шигурно ще опрощят дълга на Земята и извещно време ще ви предощавят безплатни библиотечни ушлуги. Задълго, ако Конфедерацията ше шъглаши да пази шлучая в тайна. Ошвен това навярно ще те възнаградят.
— Мен ли? — удиви се Джейкъб. За един „примитивен“ земянит почти всяка галактянска награда щеше да е като вълшебната лампа на Аладин. Не можеше да повярва на ушите си.
— Да, макар че шигурно ще мърморят, че не ши проявил по-голяма дишкретнощ. Щедроща им може би ще е обратно пропорционална на публичноща, която придобие шлучаят ш Бубакуб.
— А, разбирам. — Балонът се спука. Едно бе да приемеш знак на благодарност от велика сила, съвсем друго — да ти предложат подкуп. Не че това щеше да намали ценността на наградата. Всъщност тя може би щеше да е още по-ценна.
Или пък не? Извънземните не разсъждаваха като хората. Директорите на Библиотечния институт представляваха загадка за него. Със сигурност знаеше само, че не биха искали лоша реклама. Чудеше се дали Кула говори в качеството си на официален представител или просто излага личните си предвиждания.
Прингът внезапно се обърна и погледна нагоре към минаващото край кораба стадо. Очите му проблеснаха и иззад дебелите му устни се разнесе кратък глух звук. Той бързо издърпа микрофона от слота до креслото.
— Извинявай, Джейкъб, но мишля, че виждам нещо. Трябва да шъобщя на коменданта.
Кула размени няколко реплики по микрофона, без да откъсва поглед от някаква точка на трийсетина градуса надясно и двайсет и пет градуса нагоре. Джейкъб впери очи, ала не забеляза нищо. Откъм креслото на принга чуваше далечния шепот на Хелън. После корабът започна да се завърта.
Джейкъб погледна към компютърния екран. Резултатите бяха готови. Преди да изчезне, соларианинът не бе отговорил на съобщението. Просто трябваше да продължат да упорстват.
— Разумни същества — разнесе се по интеркома гласът на Хелън. — Прингът Кула е видял още един соларианин. Моля, заемете местата си.
Зъбите на Кула натракаха. Джейкъб вдигна поглед.
На около четирийсет и пет градуса, точно зад най-близкия пръстен, се появи блещукаща точка, която започна да се уголемява. Когато се приближи, Джейкъб видя пет неравни, странично симетрични израстъка. Накрая соларианинът спря.
Слънчевият призрак злобно ги погледна. Червената светлина на хромосферата пламтеше в неравните дупки на очите и устата му.
Този път не се опитаха да насочат към него камерите по ръба на обратната страна. Това навярно щеше да е безсмислено, а и сега имаха п-лазер.
Джейкъб каза на Доналдсън да пусне първия запис от мястото, на което беше свършил предишният контакт.
Главният механик вдигна микрофона си.
— Моля всички да си сложат очилата. Включваме лазера. — Той сложи своите, после се озърна наоколо, за да се увери, че всички са се подчинили (Кула правеше изключение — трябваше да приемат думата му, че за него няма опасност). После натисна бутона.
Въпреки очилата, когато лъчът се насочи към призрака, Джейкъб видя бледо сияние върху вътрешната повърхност на корпуса. Той се зачуди дали антропоморфната фигура ще е по-общителна от предишното привидение. Нямаше представа дали това не е същото създание. Може да беше отишло, за да се „дегизира“ в сегашния си вид.
Призракът безразлично висеше в пространството, докато лъчът на комуникационния лазер минаваше през него. Джейкъб чу Мартин тихо да ругае.
— Грешка, грешка, грешка! — изсъска тя. Лицето й бе скрито под псикаската и очилата и се виждаха само носът и брадичката й. — Има нещо, но не е там. По дяволите! Какво му е на това чудо!
Изведнъж привидението се уголеми като пеперуда, размазана върху външната повърхност на кораба. Чертите на „лицето“ му се сляха в дълги тесни ивици охрав мрак. Ръцете и тялото му се разшириха, докато съществото се превърна в неправилна правоъгълна синя лента на десет градуса в небето. Тук-там по него се появиха зелени точици, които се сливаха и постепенно приемаха определена форма.
— Мили Боже във висините! — измърмори Доналдсън. Някъде наблизо Фейгин мелодично засвири. Кула затрака със зъби.