Соларианинът бе покрит с яркозелени букви. Те гласяха:
Джейкъб силно стисна страничните облегалки на дивана. Въпреки звуковите ефекти на извънземните и тежкото дишане на хората, тишината беше непоносима.
— Мили! — опита се да не извика той. — Засичащ ли нещо?
Мартин изпъшка.
— Да… НЕ! Улавям нещо, но е абсурдно! Не се връзва!
— Тогава опитай да пратиш въпрос! Питай го дали получава псисигналите ти!
Тя кимна и съсредоточено притисна длани към лицето си.
Буквите незабавно се преобразуваха.
Джейкъб се смая. Дълбоко в себе си усещаше, че потисканата му половина ужасено трепери. Г-н Хайд се ужасяваше от онова, което не можеше да разгадае.
— Попитай го защо разговаря с нас сега, а не преди. Мартин бавно повтори въпроса на глас.
— Не, не, не мога! — извика Ларок. Джейкъб бързо се обърна и видя дребния журналист, уплашено приклекнал до автоматите за храна.
Зелените букви проблеснаха.
— Доктор Мартин — обади се Хелън Десилва, — попитайте соларианина защо не трябва да се връщаме.
След малко буквите отново се промениха.
— Ами ако се върнем? Какво тогава? — попита Доналдсън. Мартин мрачно повтори въпроса.
Това обясняваше двата типа солариани, помисли си Джейкъб. „Нормалният“ вид трябва да бяха малките, които получаваха елементарни задачи, например да „пасат“ добитъка. Тогава къде живееха възрастните? Каква бе културата им? Как можеха същества от йонизирана плазма да общуват с хора? Джейкъб се замисли за заплахата на създанието. Ако искаха, възрастните спокойно можеха да избягват слънчевите кораби. А в случай, че сега прекратяха контакта, хората никога нямаше да могат да ги принудят да го възобновят.
— Моля, попитай го дали Бубакуб ги е обидил — каза Кула. Очите на принга блестяха и докато говореше, приглушеното тракане на зъбите му продължаваше.
Соларианинът започна да избледнява. Неправилният правоъгълник бавно се смали.
— Почакай! — Джейкъб се изправи и протегна ръка напред. — Не ни отблъсквайте! Ние сме най-близките ви съседи! Искаме само да общуваме с вас! Поне ни кажете какви сте!
Образът се разми от далечината. Прелетя валмо по-тъмен газ и скри соларианина, ала не и преди да прочетат последния му отговор. Заобиколен от множество „малки“, той повтори едно от предишните си изречения.
ЧАСТ VIII
В древни времена двама летци си направили криле. Дедал полетял по средата на небето и когато кацнал, получил дължимите му почести. Икар се издигнал високо към слънцето, докато восъкът, който свързвал перата, се разтопил и полетът му свършил трагично… Класическите авторитети твърдят, разбира се, че той „се опитвал да направи фокус“, но аз предпочитам да мисля за него като за човека, доказал наличието на сериозен конструктивен дефект в летателните машини от онова време.
23.
ВЪЗБУДА
Пиер Ларок, седеше с гръб към купола. Той обгръщаше коленете си с ръка и разсеяно гледаше надолу към палубата. Французинът тъжно се чудеше дали Мили ще му направи инжекция, за да издържи, докато слънчевият кораб излезе от хромосферата.
За съжаление това нямаше да е в съответствие с новата му роля на пророк. По време на цялата си кариера никога не бе съзнавал колко много означава само да коментираш, а не да създаваш събитията. Соларианинът го бе прокълнал, не го беше благословил.
Той разсеяно се запита дали съществото го е избрало, за да се пошегува или някак му бе внушило думите, които щеше да изрече след завръщането си на Земята.
„Или просто трябва да продължа да изразявам мнението си, както винаги съм правил?“ Той бавно започна да се люлее. Едно бе да налага идеите си на другите със силата на личността си, съвсем друго — да говори, наметнат с мантията на пророк.
Другите се бяха събрали при командния пулт, за да обсъдят следващата си стъпка. Чуваше ги да разговарят и му се искаше просто да го оставят на мира. Без да вдига очи, Ларок усети, че се обръщат и го гледат.