— О, Господи — въздъхна тя.
— Хелън… — Джейкъб се наведе напред, после спря. Хелън го прониза със сините си очи.
Комендантът полагаше видими усилия да запази спокойствие.
— Ще ми обещаеш ли после да не говориш за това? Не мога да ти кажа нищо, ако не се съгласиш. — Очите й безмълвно го умоляваха.
Джейкъб нямаше нужда да се замисля.
— Разбира се, Хелън. Можеш да поискаш от мен всичко. Но ми кажи за какво…
— Тогава, моля те, просто ме прегърни. — Тя се притисна към гърдите му, вдигнала ръце пред себе си. Джейкъб смаяно я прегърна.
После, докато тялото й силно се разтърсваше на пристъпи, той бавно започна да я люлее напред-назад.
— Шшт… Всичко е наред… — И продължи да й говори успокоителни безсмислени думи. Косата й галеше бузата му и уханието й сякаш изпълваше стаичката. Действаше му почти упоително.
Известно време двамата мълчаха. Тя бавно премести глава на рамото му.
Треперенето й престана. Джейкъб галеше с една ръка напрегнатите мускули на гърба й, докато се отпуснаха.
Не се беше чувствал толкова спокоен от Ифни знае колко време. Доверието й го трогваше.
Нещо повече, правеше го щастлив. Някъде дълбоко в него скърцаше със зъби тихичък гласец, ала той не го слушаше. Това, което правеше в момента, му се струваше по-естествено от дишането.
След няколко минути Хелън повдигна глава. Когато заговори, гласът й звучеше дрезгаво.
— През целия си живот не съм се страхувала толкова — каза тя. — Искам да разбереш, че не се налагаше да го правя. Можех да си остана Желязната лейди до края на потапянето… но ти беше тук… трябваше. Извинявай.
Джейкъб забеляза, че Хелън не се опитва да се отдръпне назад и продължи да я прегръща.
— Няма проблем — тихо отвърна той. — По-късно ще ти призная колко ми е хубаво. Не се срамувай от страха си. И аз се стреснах, когато видях онези букви. Любопитството и вцепеняването са моите защитни механизми. Сама видя как реагират другите. Ти просто носеше повече отговорност, това е.
Хелън не отговори. Без да се откъсва от прегръдката му, тя вдигна ръце и ги сложи на раменете му.
— Така или иначе — като отметна няколко кичура от челото й, продължи Джейкъб, — по време на Скоковете си ти трябва често да си се плашила повече, отколкото сега.
Тя се напрегна и се отдръпна назад.
— Вие сте непоносим, господин Демуа! Постоянно ми натяквате за Скоковете! Мислите ли, че някога съм се страхувала повече?! За колко стара точно ме смятате?
Джейкъб се усмихна. Хелън не се бе отдръпнала прекалено силно, за да се отскубне от ръцете му. Явно все още не беше готова да го пусне.
— Ами, относителността… — започна той.
— Майната й на относителността! Аз съм на двайсет и пет! Може да съм видяла повече небе от теб, но съм преживяла много по-малко от истинската вселена… и в служебната ми характеристика не пише нищо за това как се чувствам! Страшно е да трябва да си съвършена и силна, да отговаряш за живота на хората… поне за мен е така, за разлика от теб, невъзмутим и непроницаем някогашен храбрецо, точно като капитан Белок на „Калипсо“, когато се натъкнахме на онази безумна фалшива блокада при Дж8’лек и… и сега ще извърша нещо абсолютно незаконно и ще ти заповядам да ме целунеш, тъй като ти изглежда нямаш намерение да го направиш сам!
Тя предизвикателно го погледна. Когато Джейкъб се засмя и я притегли към себе си, Хелън за миг се възпротиви. После го прегърна през врата и устните й се притиснаха към неговите.
Той усети, че тялото й отново трепери. Ала този път беше различно. Не можеше да определи разликата, защото в момента бе зает.
Изведнъж Джейкъб осъзна колко много време е минало от… две безкрайни години. Той сподави тази мисъл. Таня беше мъртва, а Хелън бе възхитително жива. Джейкъб още по-силно я притисна към себе си и отговори на страстта й по единствения възможен начин.
— Чудесна терапия, докторе — подразни го тя, докато се опитваше да среше разчорлената си коса. — Чувствам се страхотно, макар да признавам, че ти все едно излизаш от центрофуга.
— Я се погледни! Гордееш се, че ме караш да се чувствам като стоманен лост, който е минал през доменна пещ!
— Да!
Джейкъб не успя да скрие усмивката си.
— Млъкни и уважавай по-възрастните. Между другото, с колко време разполагаме?
Хелън погледна пръстена си.
— Около две минути. Страшно неподходящо време за среща. Тъкмо започна да ми ставаш интересен. Кой я свика точно сега, по дяволите?
— Ти.
— А, да. Следващия път ще ти дам поне половин час и ще проучим въпроса по-подробно.