Выбрать главу

— Готови са! — каза той.

Очилата им спестиха болката, когато от купола навън изригна светлина. Все пак им трябваха няколко секунди, за да се приспособят.

Комендант Десилва и д-р Мартин бяха преместили п-лазера до ръба на горната палуба. Ако изчисленията на Хелън бяха верни, лъчът трябваше да улучи купола на обратната страна точно там, където се намираше компютърът. За съжаление сложната фигура, която лъчът трябваше да опише от точка А до точка Б, означаваше, че вероятно няма да навреди на Кула.

Обаче го стресна. В мига, в който проблесна светлината и Джейкъб затвори очи, далеч отдясно се разнесе тракане и шум от движение.

Когато зрението му се проясни, Джейкъб видя във въздуха тънки ярки линии. Преминаването на п-лазерния лъч оставяше следа в малкото количество прах. Това им помагаше да го избягват.

— Интеркомът на максимум ли е? — бързо попита той. Хюз вдигна палци.

— Добре, давай!

П-лазерът случайно редуваше цветове в спектъра на синьо-зеленото. Надяваха се, че ще обърка отраженията по корпуса.

Джейкъб събра крака и започна да брои.

— Едно, две. Сега!

Той прескочи празното пространство и се хвърли зад една от големите записващи машини на ръба на палубата. Хюз тежко се приземи на две машини по посока на часовниковата стрелка от него.

Когато погледна към него, мъжът му махна с ръка.

— Тук няма нищо! — дрезгаво прошепна той. Джейкъб погледна иззад ръба на машината, като използваше огледалото от походната аптечка, което бе намазано със смазка. Хюз бе взел огледалцето от чантата на Мартин.

Кула не се виждаше никъде.

Двамата заедно покриваха с поглед около три пети от палубата. Компютърът се намираше зад отсрещната страна на купола, точно извън полезрението на Хюз. Джейкъб трябваше да заобиколи, като притичва от една записваща машина до друга.

Корпусът на слънчевия кораб сияеше на местата, където се отразяваше лъчът на п-лазера. Цветовете постоянно се променяха. Иначе ги заобикаляха червено-розовите миазми на хромосферата. Преди минути бяха излезли от голямата нишка и стадото от пръстени оставаше на стотици километри под тях.

Посоката „под“ всъщност бе над главата на Джейкъб. Фотосферата, в центъра на която се виждаше Голямото петно, представляваше огромен, плосък, безкраен огнен таван, осеян със спикули, увиснали като сталактити.

Той събра крака под себе си, скочи и се затича към следващата машина. По пътя прескочи п-лазерния лъч, който осветяваше прашинките във въздуха. Когато приклекна, извади огледалцето.

Кула го нямаше.

Не се виждаше и Хюз. Джейкъб изсвири сигнала, за който се бяха уговорили. „Всичко е наред.“ Хюз отговори.

Следващия път трябваше да мине под лъча. През цялото време, докато тичаше, очакваше да го прониже огнена мълния. Тежко задъхан, Джейкъб най-после се скри зад машината. Това не бе нормално! Не трябваше толкова бързо да се умори. Нещо не беше наред.

Той преглътна и бавно протегна огледалото иззад ръба на камерата.

Прониза го остра болка в пръстите и Джейкъб изпусна огледалото с вик. Още малко и щеше да пъхне ръка в устата си, но я задържа на няколко сантиметра пред лицето си.

В същото време автоматично започна да изпада в лек болкоуспокоителен транс. Червените кръгове пред очите му постепенно избледняха и престана да чувства пръстите си. После облекчението достигна максималната си точка. Беше като теглене на въже. Успя да постигне само толкова — колкото и да се съсредоточаваше, друга, също толкова силна воля, противодействаше на хипнозата.

Поредният номер на Хайд. Е, нямаше време да се пазари с него… каквото и да искаше. Болката вече бе почти поносима и той погледна ръката си. Показалеца и безименния пръст бяха зле изгорени. На другите им нямаше почти нищо.

Той изсвири кратък сигнал на Хюз. Трябваше да пуснат плана му в действие, единствения план с реална възможност за успех.

Нямаха друг шанс, освен да излязат в космоса. Времекомпресията беше превключена на автоматичен режим — първото нещо, за което се бе погрижил Кула след прекъсването на мазерната връзка — и субективното им време почти щеше да отговаря на действителното, необходимо им, за да напуснат хромосферата.

Тъй като нямаше смисъл да нападат принга, най-добрият начин да го забавят бе да разговарят с него.

Облегнат на холокамерата, Джейкъб няколко пъти дълбоко си пое дъх, като не преставаше внимателно да се вслушва. Кула винаги се движеше шумно и имаше шанс да го улучи със зашеметителя, който стискаше в здравата си ръка. Оръжието имаше широк лъч и нямаше нужда от точно прицелване.

— Кула! — извика той. — Не смяташ ли, че стигна прекалено далеч? Защо не излезеш да поговорим?