— Аз искам от облаците да вали винаги, когато хората пожелаят. Искам да работя за това. Иначе ще се укорявам и ще се питам — какво направих с младежките мечти? Разбирате ли ме, другарю Коев?
— Разбирам… Човек винаги трябва да има към какво да се стреми. Някои, като пишат научни трудове, се стремят само към докторската титла. Твоят стремеж е по-голям и благороден… Знай, скъпи приятелю, постиженията на науката са винаги резултат от работата на много хора. Задачата, с която се заемаш, е много тежка, но и много благородна. Не зная дали ще успееш да я разрешиш. Много високо са скрити някои тайни на природата и колкото и упорито да работим, ние често не успяваме да ги постигнем. Но идва друг. Той стъпва на направеното и продължава нагоре. Идва трети. Накрая идва и оня щастливец, който изгражда последното стъпало и достига желаната цел. Тогава ако е истински учен, той се обръща назад към тези, които са натрупали големия опит до него, и казва: „Благодаря ви, мои скромни предшественици“.
… Да… не всеки е щастливецът, който изгражда последното стъпало. Но ти си прав! В тази област трябва да се работи. Аз с радост ще ти помогна въз всичко.
Петър сияеше. Той поиска да прегърне своя побелял професор, да му благодари. Коев стана, отърси се от полепналите сухи тревички и каза:
— Е, да продължим нашата разходка.
От този ден кандидатът по физико-математическите науки метеорологът Петър Демирев започна упорита работа върху своя научен труд. Съветите на професор Коев му бяха винаги полезни. Коев имаше многогодишен опит на научен работник. Той умело укротяваше разпалеността на младежа, насочваше го към старателен труд.
— Нада да постигнеш нищо, докато не изучиш напълно това, което са направили преди тебе. Иначе ще стигнеш до положението да откриваш неща, които са открити отдавна преди тебе. Ще се изхабиш, без да постигнеш нещо.
Петър старателно четеше множество научни книги, записваше резултатите, до които бяха достигнали другите учени, преценяваше. Много хора от много страни бяха работили върху изкуственото изваляване на облаците. Всеки от тях до различна степен се беше приближил до желаната цел. Младият учен сравняваше начина на работа и постиженията, достигнати от неговите предшественици, виждаше техните грешки, съпоставяше ги и все повече си уясняваше своя път.
Дните течаха в работа. Месеците се нижеха един след друг.
Понякога го обземаше отчаяние. Дали ще успее? Дали и той няма да бъде само „стъпало“ към постигането на желаната цел.
„Не всички могат да бъдат щастливци“. Той не забравяше думите на професора. Но нима и това беше малко. Нали иначе нямаше как да се стигне върхът!
Той искаше да помогне на хората. Искаше… Това бурно желание вливаше в тялото му сили и го караше упорито да върви напред.
Така минаха четири години…
— Откритието на Демирев не е толкова голямо, колкото се мъчат да го представят.
— Вие сте прав. По начало се разчита на случайност. Ще вали, когато има облаци. А когато няма?
— Да се получи дъжд в ясно време, ето това наричам велико откритие. В случая се касае до обикновено изваляване на облаците, което още дори не е проверено с големи практически опити.
— Но нима вие мислите, че така ще се разреши въпросът с напояването?
— Изключено.
— Интересно какво ще кажат от Министерския съвет.
— Академията на науките също ще излезе с мнение.
— Впрочем това е една обикновена научна работа за доктор по науките. Не разбирам защо трябва толкова да се шуми.
Този разговор се водеше между няколко научни работници във фоайето на големия салон на БАН. След малко щяха да започнат разискванията върху научния труд „Изкуствено изваляване на облаците“.
Салонът беше пълен. Имаше научни работници от най-различни специалности — физици, химици, метеоролози, агрономи.
Докладът на Демирев и докладите на неговите рецензенти минаха. Започваха разискванията. Атмосферата показваше, че те ще бъдат много оживени. Във фоайето през време на няколкоминутната почивка настанаха сериозни спорове. Едни страстно защищаваха младия учен, други гледаха с недоверие, трети просто завиждаха.
Теоретически Петър обоснова блестящо своя проект. Но все пак направените опити бяха малко, за да отговорят напълно на възраженията, които срещаше проектът. Мнозина академици реагираха рязко. Не бърза ли младият учен със своите изводи? Проверил ли е напълно теоретическите показатели в практиката?