А долу селяните се спобутваха в недоумение, като гледаха как облакът, в който влязоха двата самолета, растеше и небето потъмняваше. „Много прах хвърлиха самолетите“ — искаше да каже дядо Бончо, а не смееше, защото облакът не слизаше към земята, а ставаше все по-голям и по-голям. Тъмни мъгли се виеха горе. Самолетите изведнъж излязоха от тях и бързо започнаха да се снишават.
— Включвай прожекторите! — изкомандува Демирев.
Горе мъглите ставаха все по-тъмни, Изведнъж лъхна студен вятър и по прашната зажадняла земя удариха първите капки дъжд.
— Дъжд! Вали-и-и!! Вали!!
Тоя радостен вик се откъона от устата ва всички. Истина ли е това? Да вярват ли? Ето че вали дъжд! Дълго чаканият дъжд. Той се изливаше от небето, мокреше листата и хората и попиваше в чернозема. Дядо Бончо беше прострял ръка напред и с просълзени очи гледаше капките, които удряха в шепата чу.
Валеше дъжд! Дълго чаканият дъжд!