Пар откри, че мисли за непознатия, който го спаси от Търсачите на Федерацията. Чудеше се кой може да е той все още не можеше да си отговори. Имаше нещо познато у него — нещо в начина му на говорене, излъчващ сигурност и доверие. Напомняше му за някой от приказките, но не можеше да реши кой. Имаше толкова много приказки и повечето от тях бяха з мъже като него, герои от времето на магията и Друидите, които Пар смяташе, че вече не съществуват. Или може би грешеше. Непознатият в „Синият бакембард“ изглеждаше готов да се противопостави на Федерацията. Може би все още имаше надежда за Четирите земи.
Протегна се и добави още няколко съчки в малкия огън гледайки как димът се извива изпод покривалото в нощта внезапно далеч на изток проблесна светкавица, последвана от продължителен гръм.
— Малко сухи дрехи биха ни били от полза точно сега — промърмори той. — Моите са подгизнали.
Кол кимна.
— И малко горещо задушено. И хляб също.
— Баня и топло легло.
— Може би и аромата на свежи подправки?
— И розова вода.
— Сега бих се помолил да спре този отвратителен дъжд. — Кол въздъхна и се загледа в мрака навън. — В подобна нощ почти мога да повярвам в Призраците — така мисля.
Изведнъж Пар реши да разкаже на Кол за сънищата. Искаше да говори за тях и като че ли Вече нямаше причина да не го прави. Замисли се за момент, след това каза:
— Не съм ти казвал по-рано, но имах тези сънища, всъщност един и същ — отново и отново — бързо ги описа, като наблегна на объркването си по отношение на облечената в тъмно фигура, която му говореше. — Не го виждам достатъчно ясно, за да съм сигурен кой е — обясни той внимателно — но може да е Аланон.
Кол повдигна рамене.
— Може да е всеки. Това е сън, Пар. Сънищата винаги са подозрителни.
— Но аз сънувах едно и също нещо десетина пъти, може би дори двадесет. В началото мислех, че просто магията ми действа, но… — Той спря, като си хапеше устната. — Ами, ако…? — Спря отново.
— Ако какво?
— Ами ако не е само магията? Ами ако е опит на Аланон или на някой друг да ми изпрати някакво съобщение? — Съобщение за какво? Да се мотаеш около Пъкала, или на някое също толкова опасно място ли? — Кол поклати глава. Ако бях на твое място, не бих се безпокоил. И със сигурност дори не бих мислил за ходене там. — Намръщи се. — Ти също, нали? Не мислиш да ходиш?
— Не — бързо отговори Пар. — Не и преди да съм го обмислил повече — поправи се наум, изненадан, че го е допуснал.
— Това поне е успокоително. Имаме си достатъчно проблеми и без да търсим мъртви Друиди. — Кол прибави очевидно въпроса към приключените.
Пар не отговори. Съсредоточено продължи да рови в огъня с пръчка и да подбутва въглените насам-натам. Осъзна, че наистина иска да отиде. Преди не го приемаше сериозни, сега изведнъж почувства необходимост да разбере какво означаваха сънищата. Нямаше значение дали идват от Аланон или не. Един гласец отвътре, някакъв тънък усет, му подсказваше че намери ли източника на сънищата, може да открие и нещо за себе си, да научи още за магията. Притесни се, че мисли така че внезапно започва да прави планове точно за това, за което си бе казал, че не бива да прави още от първия миг, когато сънищата го споходиха. Но това вече не бе достатъчна да го възпре. Сънищата в семейство Омсфорд имаха цяла история и почти винаги носеха някакво съобщение.
— Ще ми се да бях сигурен — промълви той.
Кол се бе протегнал назад със затворени очи срещу светлината от огъня.
— Сигурен за какво?
— За сънищата — започна да увърта — Дали са били изпратени или не.
Кол изсумтя.
— Аз съм сигурен и за двама ни. Няма Друиди, няма Призраци, няма и черни духове, които се опитват да ти изпратят съобщение в съня ти. Ти си преуморен и сънуваш части от приказките, за които пееш.
Пар също легна назад и придърпа одеялото към себе си.
— Предполагам, че е така — съгласи се, но в тона му звучеше, че въобще не е така.
Кол са завъртя на една страна и се прозя.
— Тая вечер вероятно ще сънуваш потоп и жаби, подгизнали като теб самия.
Пар не каза нищо. Известно време слушаше звука на дъжда, загледан в покривалото и искрите от огъня, които изгасваха при допира до мократа му повърхност.
— Може би сам ще избера съня си? — каза тихо той.
След това заспа.
Тази нощ сънува — за първи път от почти две седмици. Това бе сънят, който искаше, сънят за облечената в черно фигура, която бе толкова близо, че би могъл да я докосне, ако протегнеше. Тя дойде веднага, като че ли се изплъзна от подсъзнанието му в мига, когато заспа. Бе шокиран от изненадата, но не се събуди. Видя как мрачната фигура се издига от езерото, гледаше как идва за него, все още неясна, без лице, толкова застрашителна, че ако можеше, би избягал. Но сега сънят беше господар и не би го пуснал. Той се чу как пита защо сънят е изчезнал толкова време, но не получи отговор. Мрачната фигура просто се приближи безмълвно.