Стеф беше бесен, а очите му бяха бучки лед. Останалите ги гледаха любопитно и бяха достатъчно близо да чуят каквото има да каже. Морган се поколеба. Засмя се обезоръжаващо:
— Мисля, че намерих човека, когото търсеше — каза той на големия мъж.
За миг лицето на Падишар се стегна, след това отново се отпусна.
— А, това ли е всичко? — говореше колкото на тях, толкова и на хората си, а гласът му беше шегаджийски. — Е, хайде да излезем и да ми разкажете! — Сложи ръце на рамената им, сякаш всичко бе наред, махна на другите и избута планинеца и Джуджето навън.
След това ги отведе в сенките.
— Какво си открил? — попита той.
Морган погледна Стеф, след това поклати глава. Вече се потеше под дрехите, а лицето му беше зачервено.
— Падишар — каза той, — Тийл липсва. Стеф не знае какво й се е случило. Мисля, че може да е тръгнала по тунела.
Зачака, а погледът му се спря върху този на големия мъж с мълчаливата молба да не разпитва повече и да не го кара да обяснява. Все още не беше напълно убеден, а Стеф не би му повярвал в никакъв случай. Падишар разбра:
— Да се огледаме. Ти и аз, планинецо.
Стеф го хвана за ръката.
— И аз идвам! — лицето му плуваше в пот, очите му бяха премрежени, но решителността му бе твърда.
— Нямаш достатъчно сили, момче.
— Това е мой проблем!
Лицето на Падишар изглеждаше още по-скулесто на светлината. Цялото бе покрито с драскотини от снощната битка. Те бяха като отражение на дълбоките белези по лицето на Джуджето. Влязоха в отделението на болните, където Падишар дръпна един от бунтовниците и му каза нещо. Морган можеше да се досети какво става.
— Събуди Чандос — нареди Падишар. — Кажи му, че искам да вдигне лагера под тревога. Проверете постовете и се уверете, че са будни и живи. Подгответе се да се махаме. След това да дойде след мен в тайния тунел с помощ. Кажи му, че вече не пазим тайна и няма значение кой знае за намеренията му. Действай!
Мъжът изчезна и Падишар махна на Морган и Стеф. Поведе ги в главната пещера. Запали три фенера, задържа един за себе си и даде по един на двамата. След това ги отведе в дъното на пещерата, подаде фенера си на Морган, хвана касите с две ръце и дръпна. Вратата се отбори и разкри тунела зад нея. Плъзнаха се през отбора и Падишар придърпа отново вратата.
— Стоите близо! — предупреди той.
Забързаха в тъмнината, а фенерите пред тях хвърляха слабата си жълта светлина върху сенките наоколо. Тунелът беше широк, но се виеше постоянно. Скалите бяха назъбени в причудливи форми, а навсякъде имаше сталактити и сталагмити. Вода се стичаше от тавана. Това бе единственият шум в тишината, освен собствените им стъпки. Беше хладно и Морган бързо го усети. Трепереше, вървейки след Падишар. Стеф бе най-накрая, а дишането му беше учестено и неравно.
Изведнъж Морган се замисли какво щяха да правят, след като открият Тийл. Мислено провери оръжията си. Новият меч бе привързан на гърба му, в колана си имаше кама и още една в ботуша. На кръста си носеше и остатъка от Меча на Лий.
Не е кои знае колко срещу Призрак, притеснено помисли той. И колко щеше да им е от полза Стеф, дори да разкриеха истината? Какво щеше да направи? „Само да имах все още магията…“ Изгони тази мисъл, знаейки докъде ще го доведе. Беше решен да не се оставя отново на колебанията да го обземат.
Секундите се изнизваха и ехото от стъпките им продължаваше да бъде самотно. Стените на тунела ту се събираха, ту отново се раздалечаваха — изгледът постоянно се сменяше! Преминаха през поредица от ниски помещения, където слабата светлина на фенерите дори не можеше да разсее тъмнината. Малко по-надолу се появиха поредица от дупки, някои широки повече от двайсет стъпки. Над тях бяха пуснати мостчета — дъски, завързани с тежки въжета, които бяха приковани с метални халки към стените, мостчетата се заклатиха, но ги удържаха.
През цялото време се оглеждаха за Тийл, но от нея нямаше и следа. Стеф започна трудно да стои изправен. Когато беше здрав, бе невъобразимо силен, но щом го настигна болестта — ако въобще беше болест, защото Морган подозираше, че е отровен — направо бе разбит. Често започна да пада и да се влачи. Падишар не намали темпото. Той държеше на казаното — Стеф беше сам. Джуджето бе дошло дотук единствено със силата на волята си и не знаеше докога ще издържи на темпото, наложено от вожда. Планинецът погледна приятеля си назад, но той като че ли не го видя — очите му претърсваха сенките.