Заобиколиха и тръгнаха към развалините на моста. Всичко около тях бе непроменено, тихо, неподвижно, изпразнено от живот. Но след това нещо потрепера в мъглата отпред — изкривена сянка, която се надигаше в храстите.
Пар пое дълбоко въздух. Това беше Гробницата.
Забързаха към нея — Пар отпред, Кол на стъпка след него. Каменните стени се отърсваха от покрилия ги плащ на мъглата. Наоколо се издигаха храсти, бръшлян се спускаше от наклонения покрив, а тинята оцветяваше земята в тъмнозелено. Гробницата беше по-голяма, отколкото си я представяше Пар — повече от петдесет стъпки на дължина и около двадесет стъпки в най-високата си част. Изглеждаше като крипта.
Братята стигнаха до най-близката стена и покрай нея се отправиха към входа. Там откриха надпис, чийто букви почти бяха заличени от времето и годините. Спряха, без да дишат, и прочетоха:
Точно под масивния камък вратата стоеше открехната. Братята мълчаливо се спогледаха и тръгнаха напред. Когато стигнаха до нея, се промъкнаха вътре. Едната от стените оформяше коридор, който водеше наляво и се губеше в мрака.
Пар се намръщи. Не бе очаквал, че Гробницата е цяла сграда. Беше мислил, че представлява едно обширно помещение, в чийто център се намира Мечът на Шанара. А това предполагаше нещо друго.
Погледна Кол. Брат му бе очевидно разочарован, като ту проучваше входа, ту поглеждаше към тъмната гора зад себе си. Кол се протегна и дръпна вратата. Тя се помръдна с лекота при докосването. Приближи се.
— Прилича на капан — така тихо прошепна, че Пар едва го чу.
Пар мислеше същото. Врата на гробница, която не е била отваряна триста години и е престояла в климат като този, не би трябвало веднага да се отвори. Лесно беше някои да я затвори, след като влязат вътре.
И все пак знаеше, че ще влезе. Вече го бе решил. Прекалено много беше преживял, за да се откаже точно сега. Повдигна вежди и въпросително изгледа Кол. Какво предлагаше той?
Устата на Кол се сви, знаейки, че Пар е решен да продължи независимо от риска. Нужно му беше голямо усилие, за да каже:
— Добре. Ти влизаш за меча, а аз ще пазя тук. — Голямата му ръка потупа Пар по рамото. — Но побързай!
Пар кимна, усмихна се победоносно и също потупа брат. След това мина през вратата и внимателно се плъзна по коридора в мрака. Влезе колкото може по-навътре единствено на светлината отвън, но тя бързо изчезна. Пипаше стените, за да открие къде свършва коридорът, но не намери нищо… След това си спомни, че все още носи камъка, даден му от Дамсън. Извади го от джоба си, стисна го в дланите си, за да го стопли, и го насочи напред. Сребристата светлина озари мрака. Усмихна се безстрашно. Отново продължи, заслушан в тишината и загледан в сенките.
Мина по няколко стъпала надолу и попадна във втори коридор. Вървя доста повече, отколкото мислеше, че е възможно и за пръв път се почувства неспокоен. Вече не беше в Гробницата, а някъде далеч под земята. Как така?
След това коридорът свърши. Влезе в стая с изрисувана стена и спря дъха си така рязко, че почувства болка. Там, по средата на стаята, със забито в червения мрамор острие беше Мечът на Шанара.
Премигна, за да се увери, че не греши, след това пристъпи напред.
Острието беше чисто и гладко. На дръжката бе издълбан образ на ръка, хвърляща фенер в небето. Талисманът светеше в слабата светлина със син цвят.
Нар усети, че гърлото му се сковава. Това наистина беше.
Мечът!
През него премина вълна на възбуда. Едва се удържаше да не извика Кол. Отпусна се. Беше рискувал всичко само заради нюха си и бе успял. Проклятие, бил е прав през цялото време! Мечът на Шанара наистина беше в Дупката, скрит от дървета, мъгла, храсти, Призраци!…
Бързо прогони възбудата. Мисълта за Призраците му напомни колко несигурна е позицията му. Имаше време за поздравления, когато излязат с Кол от тази миша дупка.
Имаше няколко стъпала, върху които се намираше мраморът с Меча, така че тръгна към тях. Но когато изкачи първото, нещо се отдели от сянката до стената. Да миг замръзна, а ужасът го стисна за гърлото.