Това е ден, в който човек да преосмисли живота си — помисли той мрачно. Беше ден, в който да започне наново.
Падишар Крийл се приближи зад него. Дъждът мокреше суровото му лице. Беше подгизнал както и Морган.
— Време ли е да тръгваме? — тихо попита той.
Морган кимна.
— Готов ли си, момче?
— Да.
Падишар се загледа в дъжда и въздъхна.
— Не стана както очаквахме, нали? — каза тихо той.
— Никак дори.
Под водачеството на Падишар рано сутринта бунтовниците се измъкнаха по тунелите на север и на изток в планината. Пътеките, по които вървяха, бяха тесни, хлъзгави и опасни, но Падишар чувстваше, че долу проходът се наблюдава. Лошото време повече им помагаше. Дъждът отмиваше стъпките им и заличаваше всякакви следи къде са били и накъде отиват. Не бяха виждали федералната армия от началото на бягството си. Всяко преследване сигурно бе преустановено. Бяха изгубили Издатината, но се бяха спасили, за да продължат битката.
Беше средата на следобеда, когато дрипавата група достигна разклонението на Мърмидон — на юг към Езерото на дъгата и на изток към равнината. На една поляна, през която се кръстосваха много пътища, спряха да си починат преди да се разделят. Тролите отиваха на север към родните си места, а бунтовниците тръгваха към друго свое скривалище. Падишар щеше да се върне в Тирзис, за да открие Дамсън и братята. Морган щеше да отпътува към Кълхейвън, за да изпълни обещанието, дадено на Стеф. След четири седмици всички щяха да се срещнат при прохода Джанисън. Надяваха се, че дотогава Тролите ще мобилизират войските си, а Движението отново ще събере групите си. Време беше да набележат стратегия за продължителна битка с Федерацията.
Ако някой от тях останеше жив — подтиснато си мислеше Морган. Не беше уверен, че ще просъществуват. Случилото се с Тийл го накара да се ядосва и колебае. Сега разбра колко лесно е за Призраците и техните съюзници Федерацията да победят противниците си. Всеки можеше да бъде враг и никой не би могъл да го предскаже. Предателство можеше да има във всяка група и вероятно щеше да е така? Как щяха да се защитят, ако не могат да вярват на никой?
Това притесняваше и Падишар. Морган го знаеше, въпреки че вождът на бунтовниците щеше да е последният, който да го признае. Планинецът го бе наблюдавал след бягството им — големият мъж виждаше духове при всяко обръщане.
Той също.
Усещаше хлад в себе си, който заплашваше да го замрази. Може би най-добре би било и за двамата да останат известно време сами.
— Безопасно ли ще е толкова скоро да се върнеш в Тирзис? — рязко попита Морган в желанието си да поведе разговор, но не намери по-добра тема.
Падишар вдигна рамене.
— Толкова безопасно, колкото и друг път. Във всеки случай ще съм маскиран. — Погледна настрана и отметна коса та си. — Не се притеснявай, планинецо. Братята ще са добре. Ще се погрижа за това.
— Притеснявам се, че не идвам с теб. — Морган не успя да скрие горчивината в гласа си. — Аз уговорих братята да дойдат тук, или поне имам много общо с решението им. Вече ги изоставих веднъж в Тирзис, а сега го правя повторно — уморено поклати глава, — но не знам какво друго да направя. Трябва да изпълня молбата на Стеф. Не мога просто…
Това, което щеше да каже, заседна в гърлото му при спомена за загиналия приятел и болката от загубата отново го прободе. Помисли, че сълзите му са потекли, но грешеше. Може би вече ги бе изплакал.
Падишар протегна ръка и я сложи на рамото му.
— Планинецо, трябва да удържиш на обещанието си. Дължиш му го. Когато свършиш, върни се тук. Братята и аз ще те чакаме и ще започнем всичко отначало.
Морган кимна, но все още не можеше да говори. Вкуси дъжда по устните си и ги облиза.
Силното лице на Падишар се приближи и за миг закри всичко останало.
— Правя каквото трябва в тая битка, Морган Лий. Всички ние го правим. Родени сме свободни — Хора, Джуджета, Троли. Няма отделна война — тя е една и съща. Така че иди в Кълхейвън и помогни на тези, които имат нужда. Аз ще отида в Тирзис и ще направя същото. Но няма да се забравяме, нали?