— Онова същество не беше вече Кол — казваше му и това. — Трябваше да го унищожиш.
Тя говореше такива неща и един път той си помисли, че почти я разбра. Но страховитите черни сенки се появиха и той побърза да се скрие.
Но един ден тя проговори и той веднага я разбра. Изведнъж стените около него се разчупиха и всичко навлезе като леден зимен въздух. Започна да крещи и сякаш нямаше да спре. Спомените му дойдоха и пометоха всички барикади, които толкова грижливо бе строил, а яростта му не успя да ги прогони. Крещеше, а Къртицата се отдръпна заедно със зверчетата си. Виждаше през сълзи светлините на свещите.
Момичето го спаси. Тя се пребори с яростта, не обърна внимание на виковете и го прегърна. Държеше го сякаш нещо можеше да го отмъкне. Когато спря да крещи, забеляза, че той я е прегърнал.
След това заспа, без да сънува нищо и си почина добре Когато се събуди, лудостта си бе отишла и всичко се бе променило. Отново знаеше кой е, познаваше всичко наоколо както и лицата на Дамсън Рий и на Къртицата. Те го изкъпаха преоблякоха го, дадоха му да яде и го оставиха пак да спи Не му говореха. Може би разбираха, че още не може да им отговори.
Когато пак се събуди, спомените, от които се беше крил, като живи същества се бореха да излязат и да вдишат чист въздух. Не бяха вече така страшни, въпреки че го караха да се чувства тъжен, объркан и празен. Той се изправяше срещу тях един по един и ги оставяше да му говорят. Когато привършиха, той вземаше думите им и ги затваряше зад прозорци, така че добре да се виждат.
Това, което имаха предвид, реши той, е, че светът се е обърнал с главата надолу.
Мечът на Шанара лежеше на леглото до него. Не си спомняше дали през цялото време е бил там или Дамсън го е поставила след като се свести. Това, което знаеше, бе, че е безполезен. От него се очакваше да унищожава Призраците, а не беше направил нищо на Римър Дол. Беше рискувал всичко, за да го вземе, а се оказа, че рискът е бил безсмислен.
Беше видял достатъчно истини и лъжи, но не бе успял да ги отдели. Римър Дол със сигурност лъжеше — усещаше го. Но бе казал и истини. Аланон говореше истината, но също бе лъгал Нито един от тях не бе това, за което се представяше и нищо не беше точно така, както го рисуваха. Дори той може би не бе този, за който се мислеше, а магията му беше ножът с две остриета, за което го бе предупреждавал Уокър Бо.
Но най-горчивият и неприятен спомен беше този, за мъртвия Кол. Брат му бе превърнат в Призрак докато се опитваше да го предпази, бе станал един от жителите на Дупката и Пар го бе убил. Не го искаше, магията се появи и го унищожи. Вероятно не би могъл да направи нищо, но от това не му олекваше, нито намираше прошка. Смъртта на Кол бе по негова вина. Брат му бе дошъл на това пътуване заради него. Заради него бе влязъл в Дупката. Всичко бе правил заради Пар.
Защото Кол го обичаше.
Спомни си срещата със сянката на Аланон, когато на всички от семейство Омсфорд бяха поверени големи задачи, с изключение на Кол. Знаеше ли Аланон, че Кол ще умре? За това ли не го бе споменал и не му даде задача?
Възможността разяри Пар.
Виждаше пред себе си лицето на брат си, което сменяше изражението заедно с настроението. Чуваше грубия му глас и настойчив тон. Припомни си всички приключения, които бяха преминали заедно като деца, местата, на които се бяха крили, хората, с които бяха разговаряли. Възстанови си събитията последните няколко седмици, като започна с бягството им от Варфлийт. Всичко това бе пронизано за но от чувството му за вина. Но преди всичко искаше да си спомни брат си.
Кол, който беше мъртъв.
Лежеше с часове, мислейки за това, опитвайки се да го осъзнае и да го превърне в реалност. Все още не беше реалност. Бе твърде ужасно, за да е реално, а болката и отчаянието бяха прекалено големи, за да ги пусне на воля. Част от него отказваше да приеме, че Кол вече го няма. Знаеше, че е така, но все пак не можеше да приеме абсурда. Накрая се отказа от опитите си.
Светът му се смали. Ядеше и почиваше. Говореше с Дамсън. Лежеше в подземното леговище на Къртицата, далеч от живота горе, самият той изоставен от него и малко по-жив от животинките-играчки, които постоянно го гледаха.
Въпреки това през цялото време мозъкът му работеше. Щеше отново да заякне, обеща на себе си. Когато това станеше, някои щеше да отговаря за случилото се с Кол.
ГЛАВА 34
Събуди се от неестествения лекарствен сън, в който го изпратиха веднага след като го уловиха. Лежеше върху сламеник в тъмна стая. Въжетата, с които бяха завързали ръцете и краката му, бяха изчезнали също както и парцалите около устата и очите.