— Е, Аланон? — прошепна старецът.
Главата със спуснатата качулка се наклони назад, така че светлината разкри ясно суровите й черти: заострената брада, дългия изпит нос, свирепото чело, което като че ли бе излято от желязо, очите под него, които гледаха право в душата. Те откриха стареца и бързо го фиксираха. — Имам нужда от теб…
Гласът прозвуча в главата на стареца като шепот, изпълнен с неудоволствие и настойчивост. Сянката можеше да общува единствено чрез мислите. Старецът моментално се отдръпна с желанието това, което бе повикал, да изчезне на мига, но се овладя и застана твърдо срещу страховете си.
— Вече не съм един от вас! — Отговори грубо, а очите му се присвиха застрашително. Бе забравил, че не е необходимо да говори високо. — Не можеш да ми заповядваш.
— Не заповядвам, умолявам. Чуй ме! Ти си единственият, който остана. Може би си последният, докато бъде открит моят приемник. Разбираш ли?…
Старецът нервно се засмя:
— Дали разбирам? Ха! Кой може да разбере по-добре от мен?
— Това, в което едно време не би се усъмнил, винаги ще бъде част от теб. Магията е в теб завинаги. Помогни ми! Изпращам сънища, а децата на Шанара не ми отговарят. Някой трябва да отиде при тях. Някой трябва да ги накара да видят. Ти…
— Не и аз! От години живея далеч от Родовете. Не искам повече да имам нищо общо с техните неприятности. — Старецът се поизправи и се намръщи. — Отдавна отърсих от себе си тези глупости.
Сянката изведнъж се извиси и разля над него и той почувства как се отделя от земята. Не се възпротиви, но се държеше твърдо, макар да усети как яростта на другия мина през тялото му като черна река. Гласът на сянката звучеше като хрущящ звук от триещи се кости.
— Гледай!
Появиха се Четирите Земи. Пред него се простряха зелени поля, планини, хълмове, езера, гори и реки, озарени от слънчевата светлина. Дъхът му спря, когато видя толкова ясно всичко макар да знаеше, че е само видение. Слънчевата светлина изчезна почита веднага, а цветовете се размиха. Мрак всичко и го изпълни с еднообразна сивкава мъгла и на пепел, която се издигаше от прегорели кратери. Земята изгуби своя облик и стана пуста и безжизнена. Хората се лутаха в тази пустош на групи, като животни. Нахвърляха се едни върху други и се разкъсваха, виеха и крещяха. Тъмни привидения, с огнени очи, прелитаха сред тях. Сенките поглъщаха човешките същества. Хранеха се с тях.
Видението се смени. Видя себе си — жив скелет, дрипав просяк, обърнат с лице към котел, закачен над някакъв странен бял огън, който пукаше, извиваше се и шептеше името му. Пламъците се издигаха от котела и пропълзяваха надолу към него и го милваха нежно, като че бе дете. Сенките прелитаха наоколо, първо го подминаваха, а после влизаха в него сякаш празна кутия, с която можеха да си играят както искат. Усещаше докосването им. Искаше му се да изкрещи.
— Гледай!
Видението отново се смени. Появи се обширна гора, а в средата й — огромна планина. На върха имаше замък, стар и порутен, а кулите и стените му се издигаха срещу тъмнината на земята. Паранор, помисли той. Паранор се беше появил отново. Усети как нещо светло и пълно с надежда се надигна в него и пожела да извика от въодушевление. Но изпаренията вече се извиваха из замъка.
Сенките прелитаха наблизо. Древната крепост започна да се пропуква и руши, камъкът и мазилката се трошаха сякаш бяха уловени в менгеме. Земята потрепери. Надигнаха се крясъците на превърнати в животни хора. Изригна огън и планината се разцепи. След това рухна и самият замък. Стенанието на човек, лишен от последната му надежда, изпълни въздуха. Старецът разпозна своето стенание.
Виденията бяха изчезнали. Той стоеше отново пред Рога на Пъкъла, сам с духа на Аланон в сянката на Драконовия зъб. Въпреки решителността си трепереше. Духът го посочи с пръст.
— Ще стане както ти показах, ако сънищата бъдат пренебрегнати! Ще се случи, ако не действаш. Трябва да помогнеш. Иди при тях — момчето, момичето и Чернокосия Чичо. Кажи им, че сънищата са истински. Кажи им да дойдат тук при мен първата нощ от новата луна, когато сегашният цикъл е завършен. Тогава ще говоря с тях…
Старецът се смръщи, промърмори, прехапа долната си устна. Пръстите му още веднъж затегнаха връзките на торбичката и мушнаха в колана.
— Ще го направя, защото няма никой друг! — Каза накрая, като изсъска с отвращение думите. — Но не очаквай…
— Само иди при тях. За нищо друго не моля. Нищо повече няма да искам. Върви…