Сянката на Аланон проблесна и се изгуби. Светлината се стопи и долината отново опустя. Старецът се загледа за момент в спокойните води на езерото, след това се обърна.
Когато се върна, огънят, който бе оставил, все още гореше, но вече изглеждаше малък и крехък. Старецът разсеяно се загледа в пламъците след като клекна пред тях. Разбута вече изгорялата пепел и се заслуша в тишината на мислите си.
Познаваше момчето, момичето и Чернокосия Чичо. Те бяха децата на Шанара, които можеха да спасят всички и да върнат магията. Разтърси побелялата си глава. Как можеше да ги убеди? Ако не обръщаха внимание на Аланон, какъв беше шансът да обърнат внимание на него?
Отново пред очите му изплуваха страховитите видения. Най-добре бе да ги накара да го послушат. Той разбираше от видения. Ако в тези имаше истина и дори човек като него, който се подиграваше на Друидите и тяхната магия, можеше да разбере.
Ако децата на Шанара откажеха да го послушат, трябваше да изживеят всичко това.
ГЛАВА 2
На задната врата на кръчмата „Синият бакембард“ стоеше Пар Омсфорд и се взираше надолу в затъмнения тунел на тясната уличка, която минаваше между сградите в светлината на Варфийлт. „Синият бакембард“ беше паянтова, но просторна стара сграда и изглеждаше като че ли някога е била обор. Горе над трапезарията имаше стаи за спане. Околните сгради описваха нещо като несиметрично „П“, разположено на хълма в западния край на града.
Пар пое дълбоко нощния въздух. Градски миризми: на задушено месо със зеленчуци и гарнирано е подправки, на ликьори с остър аромат и горчиви бири, на парфюми, на кожени дрехи, на нажежено желязо от ковачниците и на искрящи въглени, на животинска и човешка пот, на камък, дърво и прах — всички бяха там.
Надолу по пътеката отвъд изрисуваните дъсчени гербове на магазините и занаятчийниците хълмът се спускаше там, където централната част на града оставаше на изток. На дневна светлина грозно и безцветно сборище на сгради, през нощта градът изглеждаше съвсем различно. Сградите изчезнаха в тъмнината, а хилядите светлини се разпростираха като рояк светулки докъдето погледът можеше да стигне. Те покриваха пейзажа, трепкаха в мрака и оставяха златни следи по течната кожа на Мърмидон, по пътя й на юг. Варфийлт сега беше красив, като с магия метачката се бе превърнала в приказна кралица.
На Пар му харесваше, че градът е магически. Допадаше му неговият простор, пъстротата от хора и предмети, богатата смесица на живота. Беше много по-различно от Шейди Вейл — гористото селце, в което беше израснал. Но пък му липсваха чистота на дърветата и потоците, усамотението и чувството за вечност, които украсяваха живота във Вейл. Градът не знаеше нищо за този живот, но това нямаше значение за Пар, защото въпреки това, харесваше града. Никои не беше казал, че трябва да избира помежду им. Нямаше причина да не може да се наслаждава и на двете.
Брат му Кол, разбира се, не беше съгласен с него. Кол виждаше нещата доста по-различно. За него Варфийлт не беше нищо повече от един престъпен град на края на територията на Федерацията, леговище на злодеи, място, където можеше да се примириш с всичко. В целият Калахорн, всъщност в цялата Южна земя нямаше по-лошо място. Кол мразеше града.
Гласове и потропване на чаши се носеха в тъмнината зад Пар. Звуците от кръчмата изскачаха навън, щом вратата се отвореше, и изчезваха при затварянето й. Пар се обърна.
— Почти е време — каза Кол, когато стигна до него.
Пар кимна. Изглеждаше малък и крехък до Кол — силен младеж с резки черти и коса с цвят на кал. Непознат не би ги взел за братя. Кол изглеждаше като типичен човек от Вейл, загорял и груб, с огромни ръце и крака, които брат му обичаше да сравнява с тези на патица. Пар бе слаб и рус, чертите му напомняха досущ на Елфите — от заострените очи и вежди до издължените и тънки кости на лицето. Беше време, когато кръвта на Елфите не бе нищо повече от издънка на линията, резултат от поколения Омсфорд, живели във Вейл. Но преди четири поколение (така бе казал баща му), неговият прадядо се бил завърнал в Западните земи при Елфите, оженил се за тяхно момиче и се сдобил със син и дъщеря.
Синът се оженил за друго момиче от Елфите и поради причини, които никога не изясниха, младата двойка — прабабата и прадядото на Пар — се завърнали във Вейл, като по този начин внесли свежа Елфска кръв в рода на Омсфорд. Дори тогава много от членовете на семейството нямали нищо в чертите си, което да подсказва за смесения им произход. Кол и неговите родители Джерълън и Мириан бяха такъв пример, докато кръвната линия на Елф у Пар веднага се набиваше на очи.