— Но ако се срещнем? — каза тихо Морган и спря. — Ако се срещнем, знаем как да се справим с тях — и той посочи острието на Меча на Лий с толкова обич, като че ли бе най-красивото женско лице.
Пар никога нямаше да забрави какво почувства в този момент. Споменът за това скриваше дори този от битката им с Призрака — един доста напрегнат миг в иначе спокойния му живот. Почувства ревност. Преди това той притежаваше истинската магия. Сега тя беше у Морган Лий. Все още разполагаше с молитвените песни, разбира се, но тяхната магия бледнееше пред тази на меча на планинеца. Мечът уби Призрака, докато най-добрите видения на Пар, само малко повече го подразниха.
Това го накара да се запита, дали молитвената песен въобще става за нещо.
ГЛАВА 7
Същата вечер Пар си спомни нещо, което го накара да уталожи завистта си. Продължиха да вървят към Кълхейвън, нетърпеливи да завършат пътуването си. Предпочитаха да вървят цялата нощ и на следващия ден пред възможността дори миг по-дълго да останат в тези гори. Върнаха се на главната пътека, която се движеше успоредно на Сребърната река и тръгнаха на изток. Докато стъпваха тежко и правеха всяка крачка с труд, защото пътеката беше неравна и постоянно криволичеше, Пар откри, че размишлява за песните. Тогава си спомни, че според легендите силата на Меча на Лий имаше две страни. Мечът бе направен от Аланон по времето на Брин Омсфорд, когато Друидът бе пътувал на изток с момичето от Вейл и нейния бъдещ защитник, един от дедите на Морган — Рон Лий… Друидът бе потопил острието на меча в забранените води на Рога на Пъкала и така бе променил завинаги същността му. Мечът беше станал не просто острие, а оръдие, което би могло да се противопостави дори на Призраците Морди. Но магията бе като всички стари магии — носеше благословии и проклятия, а притежателят й ставаше напълно зависим от нея. Брин Омсфорд бе открила опасността, но предупрежденията й бяха отишли напразно, в последното им стълкновение с черната магия, нейната магия и тази на Джеар я бе спасила и бе направила ненужно бъдещото използване на меча. Никой не знаеше какво се е случило с оръжието след това — освен че не е било необходимо и не е използвано.
Досега.
И сега като че ли бе задължение на Пар да предупреди Морган за опасността от по-нататъшното използване на меча. Но как трябваше да го направи? Проклятие. Морган Лий, бе най-добрият му приятел заедно с Кол, а новооткритата магия, признаваше Пар, току-що бе спасила живота им. Обзе го чувство на вина и срам заради ревността, която бе почувствал. Как трябваше да каже на Морган, че не бива да използва Меча? Независимо че имаше причина за това, все още звучеше невероятно. Освен това щяха да се нуждаят от магията на Меча, ако отново срещнат Призраци. И бе напълно възможно това да се случи.
Вътрешната му борба беше кратка. Просто не можеше да преодолее неудобството и живия спомен от страшното същество, което бе дишало над него. Реши да си замълчи. Може би нямаше да има нужда от това. Ако се появеше опасност, щеше тогава да каже. Пропъди въпроса от мислите си.
Говориха малко, а когато го правеха — бе за Призрака. Вече не се съмняваха, че тези същества са истински. Дори Кол не увърташе, но приемането им като факт не осветляваше — нищо. Призраците останаха за тях забулени в мистерия. Не знаеха откъде са дошли и защо. Дори не знаеха какво представляват. Нямаха представа и за източника на силата им, макар че тя изглежда идваше от някаква магия. Ако тези същества наистина ги преследват, те не знаеха какво да направят. Знаеха само, че старецът е бил прав, като ги предупреди да внимават.
Стигнаха Кълхейвън точно след изгрева. Уморени, почти заспали, преминаха от нощните горски сенки в просветляващия ден. Облаци висяха в небето на Източната земя, закриваха върховете на дърветата и хвърляха върху селото на Джуджетата сиви мразовити сенки. Пътниците спряха, протегнаха се и се огледаха наоколо. Дърветата се бяха разредили пред тях и те видяха няколко колиби, от чиито каменни комини се виеше дим. Под навесите им имаше каруци и сечива, а в малките дворчета животните бяха забързани или затворени в кошарите. Зеленчуковите градинки се опитваха да се преборят за малко земя, тъй като бурените ги нападаха отвсякъде. Всичко сякаш беше скупчено едно върху друго: колибите, навесите, животните, градините и гората. За нищо не се полагаха грижи — боята бе излющена и стара, камъните — разместени, оградите — изпочупени и висящи, животните — рунтави, а градинките и буренаците растяха почти заедно и човек не би могъл да ги различи. Жени минаваха през вратите и покрай прозорците, предимно стари, някои перяха, други готвеха, но всички изглеждаха окъсани и разчорлени. Деца играеха в дворовете, по пътеките и на пътя — всичките дрипави и диви като планински кози.