Докато вървяха обратно към покрайнините на селото, Пар попита:
— Откъде знаеш всичко това? От баща си ли?
Морган поклати глава:
— Баща ми е бил тук само един път. Мисля, че предпочита да не вижда на какво е заприличало, а да го запомни както едно време. Не, тук имам приятели, които ми разказват как живеят Джуджетата.
Върнаха се обратно към бедните квартали на селото по друг път, който беше така разбит като предишния. Не след дълго тръгнаха по една пътека, която ги отведе до порутени камъни и дървено скеле, което като че ли някога е било страноприемница. Издигаше се на три етажа, имаше веранда, на която беше подредена столова. Дворът беше гол, без боклуци и пълен с деца.
— Училище? — предположи на глас Пар. Морган поклати глава:
— Приют за сираци.
Поведе ги през групата от деца към верандата и почука на една врата добре прикрита в сянката на ниша. Почака. Когато вратата се отвори със скърцане, каза:
— Може ли да дадете малко храна на един бедняк?
— Морган? — вратата широко се разтвори. Застаряваща жена Джудже застана на рамката. Косата й бе сивкава, лицето — скулесто и изтерзано. Усмивката й бавно си проправи път през него и преодоля застиналото отчаяние. — Морган Лий, каква приятна изненада! Как си, младежо?
— Както винаги съм гордост и щастие за баща си — с усмивка отвърна Морган. — Може ли да влезем?
— Разбира се. Откога си започнал да питаш? — Жената отстъпи и ги пропусна да минат, като прегърна Морган и лъчезарно се усмихна на Пар и Кол, които й отвърнаха смутено. Тя затвори вратата след тях и каза: — Е, ще искате нещо за хапване, нали?
— С удоволствие бихме дали живота си за такава възможност — обяви с усмивка Морган. — Бабо Елайза, това са мои приятели — Пар и Кол Омсфорд от Шейди Вейл. Временно са… бездомни — завърши той.
— Не сме ли така и всички ние? — отговори е тъга Баба Елайза. Тя протегна мазолестата си ръка към братята. — С мечки ли сте се борили, Морган?
Морган докосна издраното си лице.
— Страхувам се, че беше нещо по-лошо. Пътят към Кълхейвън вече не е същият.
— Самият Кълхейвън, също. Седни, дете — ти и приятелите ти. Ще ви донеса кифли и плодове.
Имаше няколко дълги маси със скамейки в центъра на голямата кухня. Тримата приятели избраха най-близката и седнаха. Кухнята беше просторна, но доста мрачна, а обзавеждането — бедно. Баба Елайза работливо се суетеше из кухнята, като подготвяше закуската и наливаше чаши с някакъв сок. — Бих ви предложила мляко, но трябва да го пестя за децата — извини се тя.
Докато ядяха, се появи втора жена, Джудже, по-стара, дребна, с изострени черти на лицето и бързи, подобни на птичка движения, които като че ли никога не спираха. Тя прекоси стаята, за да види Морган, който веднага се надигна и я целуна по бузата.
— Леля Джил — представи я Морган.
— За мен е удоволствие — каза тя не особено убедително.
Седна до Баба Елайза и веднага започна да работи над някаква бродерия, която беше донесла в стаята, а пръстите й сякаш хвърчаха.
— Тези жени са като майки за целия свят — обясни Морган, като се върна към храната. — Включително и за мен, въпреки че не съм сирак като другите им подопечни. Приеха ме, защото съм неустоимо чаровен.
— Ти просеше, както и останалите, когато те видяхме за пръв път, Морган Лий — изсумтя леля Джил, без да вдига поглед от работата си. — Това е единствената причина, поради която те прибрахме.
— Сестри, въпреки че никога няма да го разберете — бързо продължи Морган — Баба Елайза е като гъши пух — нежна и топла, но леля Джил — е, леля Джил е по-скоро като каменен дюшек.
Морган и баба Елайза се засмяха, леля Джил се включи след малко, а Пар и Кол откриха, че също се смеят. Странно беше, защото мислите им все още бяха изпълнени с образите на селото и хората, а звуците на играещите отвън сирачета, напомняха как точно стоят нещата. Но в тия стари жени имаше нещо непоколебимо, нещо, което надделяваше над неприятностите и бедността, нещо което нашепваше за обещания и надежда.
Когато закуската привърши, баба Елайза отиде до мивката и леля Джил излезе да провери децата. Морган прошепна:
— Тези жени управляват сиропиталището близо тридесет години, Федерацията ги оставя на мира, защото държат децата в подчинение. Хубаво, нали? Има стотици деца без родители, така че тук е винаги пълно. Когато децата пораснат достатъчно, ги скриват. Ако останат прекалено дълго, Федерацията ще ги изпрати в работни лагери или ще ги продаде А жените се правят на не разбиращи — той поклати глава. — Не знам как издържат. Аз щях да се побъркам отдавна. Баба Елайза се върна и седна при тях.