Очите му бяха жестоки.
— Ако има магия, която може да бъде освободена от оковите на времето, ако има все още Друиди, духове или каквото и да е, които могат да я победят, значи е възможно да се освободят родината и народът ми! Ако открием такива начини, ако тези знания преминат в нашите ръце, трябва да бъдат използвани, за да се помогне на хората — направи пауза — Искам да ми обещаете това.
Настана тишина, докато слушателите му се погледаха.
След това Пар тихо каза:
— Срамувам се, като видя какво е станало тук. Не мога да го разбера. Нищо не би могло да го обясни. Ако открием нещо, което би могло да върне свободата на Джуджета, ще го приложим…
— Ще го направим — обади се като ехо Кол, а Морган Лий кимна в знак на съгласие.
Стеф пое дълбоко въздух:
— Възможността да бъдем свободни, само възможността дори е повече от това, на което могат да се надяват днес Джуджетата. — Сложи здравите си ръце върху масата. — Значи се разбрахме — Ще ви заведа при Уокър Бо, Тийл и аз, тъй като тя навсякъде е с мен — бързо ги изгледа, за да открие и най-малкия знак на несъгласие. — Ще са ни нужни ден-два да съберем всичко необходимо и да поразпитам тук-там. Няма нужда да ви напомням, но ще го направя — това пътуване ще е много опасно. Идете при баба и си починете. Тийл ще ви заведе. Когато всичко е готово, ще би се обадя.
Станаха и Джуджето прегърна Морган, след това се усмихна и неочаквано го тупна по гърба.
— Щом сме двамата с тебе, планинецо, всичкото зло да се страхува — смехът му прокънтя в стаята.
Тийл стоеше настрана и ги гледаше с очи като бучки лед.
ГЛАВА 8
Стеф не се обаждаше вече два дни. Пар, Кол Омсфорд и Морган Лий прекараха времето си в сиропиталището, като направиха някои неотложни поправки на старата сграда и помагаха на баба Елайза и леля Джил за децата. Дните бяха топли, мързеливи и изпълнени с гласове на играещи си малчугани. Тук, всред сенките на дърветата, светът беше друг, съвсем различен от този, който се простираше във всички посоки отвъд сградата. Имаше храна, топли легла, удобство и любов. Съществуваше някакво чувство за сигурност и бъдеще. От нищо нямаше по много, но имаше от всичко по малко. Остатъците от града бяха куп неприятни спомени — бараките, тъжните старци, дрипавите деца, отчаяните погледи и усещането, че няма надежда. Няколко пъти Пар си помисли да напусне сиропиталището и отново да се разходи в Кълхейвън, защото не искаше да си тръгне, без да е видял пак картините, които чувстваше, че никога не бива да забравя, но старите жени го разубедиха. За него бе опасно да се разхожда наоколо. Глупаво би било да привлече вниманието върху себе си.
— Нищо не може да се направи срещу нищетата на Джуджетата — горчиво каза леля Джил. — Тя е пуснала дълбоки корени.
Пар направи, каквото му казаха, и се почувства веднага нещастен и облекчен. Неяснотата го дразнеше. Не можеше да се държи все едно че не знаеше какво ставаше с хората в града — не искаше, всъщност — но същевременно беше трудно да се изправиш лице в лице с мислите си. Можеше да остави светът навън, както казаха стариците, но не можеше да забрави, че е там притиснат до вратата като звяр, който чака храната си. На третия ден от чакането звярът скочи върху тях. Беше ранна утрин, когато едно отделение федерални войници минаха по пътя и влязоха в двора. Водеше ги един Търсач. Баба Елайза изпрати братята и планинеца на табана и с леля Джил по петите излезе, за да пресрещне бойниците. От тавана тримата наблюдаваха какво се случи. Накараха децата да се построят пред верандата. Бяха твърде малки, за да могат да ги използват, но все пак избраха три. Стариците се възпротивиха, но нищо не можеха да направят. Трябваше просто да гледат как отведоха трите деца.
След това всички бяха подтиснати, дори и най-живите от децата. Леля Джил седна до прозореца, откъдето можеше да гледа двора и децата и да работи по бродерията си. Не каза нито дума. Баба Елайза прекара повечето от времето си в кухнята пред огъня. Говореше малко и почти не се усмихваше. Братята Омсфорд и Морган продължиха работата си колкото може по-тихо. Искаха час по-скоро да се махнат оттук.
Късно следобед Пар не издържа на напрежението и слезе в кухнята при баба Елайза. Намери я да седи до една от дългите маси и да си пийва от чашата с чая. Направо я попита защо с Джуджетата се отнасят така лошо. Защо войниците от Федерацията — все пак също жители на Южната земя — вземат участие в такава жестокост.