Баба Елайза се усмихна тъжно, взе ръката му и го дръпна да седне до нея.
— Пар — тихо произнесе името му. От няколко дни бе започнала да го нарича по име, което ясно показваше, че го смята за още едно от нейните деца. — Пар, има неща, които не могат да се обяснят. Понякога си мисля, че има причина, за това което става, друг път, че не може да има, защото няма никаква логика. Толкова отдавна започна всичко, разбираш ли? Войната беше преди повече от сто години. Мисля, че едва ли някой въобще си спомня началото, а като не можеш да си спомниш кога е започнало, как можеш да определиш защо?
Тя поклати глава и го прегърна.
— Съжалявам, Пар, че нямам по-добър отговор. Предполагам, че отдавна съм се предала, търсейки го. Сега всичката ми енергия е отдадена на грижите за децата. Не мисля, че са важни вече тези въпроси, така че не търся отговори. Някой друг ще трябва да го направи. Всичко, което има значение за мен, е да спася живота на още едно дете, а после на още едно и още едно, и още докато вече не съществува необходимост да ги спасявам.
Пар кимна и също я прегърна, но отговорът не го задоволи. Имаше причина за всичко, което ставаше, дори и да не беше съвсем непосредствена. Джуджетата бяха изгубили войната с Федерацията, те не бяха заплаха за никой. Защо тогава постоянно ги газеха? По-разумно би било да се излекуват раните от войната, отколкото да се сипва сол в тях.
— Може би Федерацията търси оправдание, за да ги унищожи напълно — предположи Кол мрачно, когато след вечеря Пар го попита за мнението му.
— Искаш да кажеш, че според Федерацията Джуджетата вече не са нужни дори за работа в мините? — Пар недоверчив. — Или защото са прекалено трудни за управление, или са твърде опасни и затова трябва да изчезнат? Целият им народ?
Каменното лице на Кол се раздвижи:
— Искам да кажа, знам какво видях тук — и двамата го видяхме. За мен е напълно ясно какво става тук!
Пар не беше толкова сигурен. Остави въпроса така, защото нямаше по-добър отговор. Но си обеща, че един ден ще има.
Спа лошо и вече се беше събудил, когато баба Елайза се промъкна в спалнята преди изгрев и прошепна, че Тийл за тях. Той стана бързо и дръпна завивките на Коли Морган. Облякоха се, провериха оръжието и слязоха в кухнята. Тийл беше като сянка до вратата. Имаше маска на лицето и бе покрит с окъсан горски плащ, така че изглеждаше като просяк. Баба Елайза даде на всеки от тях чай и кейк, целуна ги, а леля Джил ги предупреди сухо да стоят настрани от всички опасности, които може да им се изпречат на пътя. След това Тийл ги поведе навън в нощта.
Все още беше тъмно, изгревът едва блещукаше в далечните дървета, а те тихо се промъкваха през заспалото селище — четири духа, търсещи убежище. Утринният въздух бе мразовит и те виждаха дъха си да излиза като малки облачета. Тийл ги поведе по пътеки през тъмни горички и гъсти храсти, като се придържаха към сенките и избягваха пътища и светлина. Тръгнаха на север. Когато достигнаха до Сребърната река. Тийл ги поведе към плитчините, за да избегнат всякакви мостове. Пресякоха леденостудената река. Почти бяха навлезли отново сред дърветата. Когато Стеф се появи от сенките и се присъедини към тях. Носеше няколко дълги ножа на пояса си, а гигантският боздуган беше преметнат на гърба му. Нищо не каза, но пое водачеството от Тийл и продължиха напред. Няколко слаби лъча от дневната светлина се появиха на изток и небето започна да просветлява. Звездите изгаснаха и луната изчезна. Скреж лъщеше по листата и тревата като парченца разхвърлян кристал.
Малко по-нататък стигнаха до полянка с масивна стара върба и спряха. Торби, одеяла, екипировка, пособия за готвене, мехове с вода и горски пелерини бяха складирани в кухия дънер на старо, паднало в храстите дърво. Продължиха, без да говорят.
В остатъка от деня се движеха по-бавно, като поддържаха северна посока. Стеф не обясняваше накъде вървят и нито братята, нито планинецът бяха склонни да питат. Денят премина бързо и към средата на следобеда бяха стигнали до подножието на хълмовете, южно от Улфсктааг. Продължиха близо още час, следвайки линията на гората нагоре, където изтъняваше пред стената от планини. Тогава Стеф каза да спрат на една полянка, защитена от бор, близо до ручейче, което извираше измежду камъните. Заведе ги до един паднал дънер и седна удобно с лице към тях.
— Ако трябва да вярваме на слуховете, а в този случай те са единственото, което имаме, Уокър Бо може да бъде открит в Мрачната падина. За да стигнем дотам, трябва да пътуваме на север през Улфсктааг, през прохода на примката, след това през прохода на мъчението и оттам на изток към Рийч. — Направи пауза, за да прецени реакцията им. — Има и други пътища, по-безопасни, но аз не съм съгласен да вървим по тях. Можем да се опитаме да заобиколим Улфсктааг от изток или от запад, но и в двата случая рискуваме да срещнем войници на Федерацията, или Гноми. В Улфсктааг няма да ги има. Прекалено много духове и стара магия живее в тези планини. Гномите са подозрителни към тези неща и стоят настрани, Федерацията изпращаше патрули по-рано, но повечето от тях не се завръщаха. Истината е, че повечето просто са се загубвали, защото не са знаели пътя. Аз го знам.