Слушателите му запазиха тишина. Накрая Кол каза:
— Като че ли си спомням, че някои от дедите ни са си докарали доста неприятности, като са тръгнали по същия път едно време.
Стеф повдигна рамене.
— Не знам за това. Знам само, че десетки пъти съм бил в планините и знам какво да търся. Номерът е да се придържаш към границата на гъстата гора. Каквото и да живее в Улфсктааг, предпочита тъмнината. И няма нищо магическо в повечето от нещата.
Кол поклати глава и погледна Пар.
— Това не ми харесва.
— Е, изборът е между дявола, когото познаваме и този за чието съществуване само подозираме — заяви остро Стеф. — федералните войници и техните съюзници Гномите са навън, а вътре са духове, които познаваме.
— Призраци — тихо каза Пар.
За миг настана тишина. Стеф се усмихна:
— Вие във Вейл не сте ли чули? Няма Призраци. Всичко това са слухове. Освен това разполагате с магия, за да ни защитите, нали? Вие и планинецът? Какво би ви се противопоставило?
Пар го погледна остро, а очите му се местеха от лице на лице.
— Хайде! Никой не е казвал, че пътуването ни ще е безопасно. Нека решим. Чухте предупреждението ми за това, което може да се случи, ако заобиколим планините. Решавайте!
Никой не може да каже нищо, така че оставиха всичко на преценката на Джуджето. Това все пак беше неговата страна и той я познаваше. Разчитаха на него да открие Уокър Бо. И беше глупаво да подлагат на съмнение начина, по който беше решил да го направи.
Прекараха нощта на полянката сред боровете, усещайки аромата на дивите цветя. Спаха, без да сънуват, необезпокоявани от никого. На зазоряване Стеф ги поведе в Улфсктааг. Преминаха през Прохода на примката, където едно време Гноми се бяха опитали да поставят капан на Ший и Флик Омсфорд, минаха по пропастта и проправиха пътя си нагоре по скалисти и гористи склонове. Гледаха как слънцето търси мястото си в безоблачното лятно небе.
Пътуването беше лесно, слънцето беше топло и ободряващо, а страховете и съмнението от миналата нощ започнаха да избледняват. Наблюдаваха за раздвижване в сенките на скалите и дърветата, но не откриха нищо. Птички пееха по дърветата, дребни животни се мушеха из храстите, а гората изглеждаше съвсем като всяка друга гора в Четирите земи. Братята от Вейл и планинецът се усмихваха помежду си, Стеф си подсвиркваше тихо и само Тийл не показваше никакви чувства.
Когато наближи нощта, те направиха лагер на малка ливада, скрита между два хребета, обрасли с ели и кедър. Вятърът беше слаб и дневната горещина остана още дълго, след като слънцето се беше скрило. Звездите слабо блестяха на притъмняващото небе, а пълната луна бе увиснала на западния хоризонт. Пар отново си припомни съобщението на стареца — те трябваше да са при Рога и Пъкъла в първия ден от новата луна. Времето бързо се изнизваше.
Но не за стареца или за Аланон си мислеше Пар, когато се събраха около малкия огън. Мислеше за Уокър Бо. Не беше виждал чичо си почти десет години, но това, което си спомняше за него, бе необичайно ясно. Тогава бе само момче и чичо му изглеждаше доста тайнствен — висок, жилав човек с тъмни черти и очи, които можеха да виждат през теб. Всъщност чичо му беше доста любезен с него, но много вглъбен в себе си или просто отнесен някъде другаде.
Дори тогава имаше истории за Уокър Бо, но Пар можеше да си спомни само няколко. Казваха, че използвал магия, въпреки че никой не изясни каква. Беше пряк потомък на Брин Омсфорд, но не използваше молитвената песен. Никой от неговата линия не го бе правил поне от десет поколения. Магията бе умряла заедно с Брин. Разбира се, тя бе по-различна от тази на брат й Джеър. Докато той можеше да използва молитвената песен, за да създава видения, сестра му я използваше, за да създава реалности. Нейната магия бе далеч по-силната. Въпреки това беше отшумяла със смъртта й, а тази на Джеър бе оцеляла.