С падането на нощта дъждът намаля, но премина в постоянно ръмене до сутринта, когато се превърна в тежка мъгла. Групичката продължи по реката, която прорязваше пътя си надолу към Мрачната падина. Пътуването стана по-трудно. Горите бяха гъсти, многото храсталаци и нападали дънери почти скриваха пътечката. Стеф ги водеше и постоянно мърмореше. Когато вървеше, Джуджето беше като машина — неуморим. Само Тийл бе от неговата класа — тя никога не се бавеше, не се оплакваше, поддържаше постоянно темпо. Умориха се само двамата братя и планинецът — мускулите им се стегнаха, а въздухът им свърши. С одобрение приемаха всяка възможност за почивка, която им предоставяше Джуджето, а когато бе време отново да потеглят, вечно се цупеха. Отегчението от пътя също ги завладя, особено двамата братя. Пар и Кол вече няколко седмици бягаха от или към нещо, повечето от времето се криеха и бяха преживели три срещи с чудовища. Умориха се постоянно да са нащрек, а мракът, мъглата и благата още повече ги изтощаваха. Никой не каза нищо на другия и никой не би си признал, ако го попитаха, но и двамата започнаха да се чудят дали наистина знаят какво правят.
Беше късно след обед, когато дъждът най-накрая спря, а облаците изведнъж се разцепиха, за да пропуснат малко слънчева светлина. Прекосиха един хребет и стигнаха до плитка, гориста долина, над която се издигаше странна скала с вид на комин. Издигаше се между дърветата и черният й силует контрастираше на небето. Стеф спря останалите и посочи с пръст.
— Ако можем да открием Уокър Бо, би трябвало да е тук — тихо каза той.
Пар се отърси от умората и скуката и погледна с недоверие.
— Познавам това място — възкликна той. — Това е Каменното сърце! Разпознах го от приказките. Това е домът на Коглайн.
— Беше — несигурно го поправи Кол.
— Беше, е — каква е разликата? — Пар се подразни. Въпросът е какво прави Уокър Бо тук? Едно време това е бил домът на семейство Бо, но не и на Коглайн. Ако Уокър Бо живее тук, защо старецът не ни каза? Освен ако все пак той не е бил Коглайн, или ако не знае, че Уокър Бо е тук, или ако Уокър… — спря внезапно объркан. — Сигурен ли си, че тук трябва да живее чичо ми? — попита той Стеф настойчиво.
През цялото време Джуджето го наблюдаваше така, както би наблюдавал и триглаво куче. Сега просто повдигна рамене:
— Човече, сигурен съм в малко неща, а признавам сега в още по-малко. Казаха ми, че тук е направил дома си. И ако вече свърши с размислите на глас, защо просто не слезем да видим?
Пар затвори уста и започнаха да се спускат. Когато стигнаха до дъното на долината, откриха, че гората е учудващо чиста от отпадъци и сухи стволове. Дърветата ограждаха полянки, през които течаха ручеи и растяха диви цветя с бели, сини и тъмно виолетови цветове. Денят бе спокоен, вятърът се умири, а удължаващите се напред сенки изглеждаха гладки и незаплашващи. Пар забрави за опасностите и трудностите на пътуването, остави настрана несигурността и притеснения та си и съсредоточи мислите си върху човека, когото бяха дошли да открият. Беше очевидно объркан, но поне знаеше причината. Когато Брин Омсфорд триста години по-рано бе дошла в Мрачната падина, Каменното сърце е бил домът на Коглайн и детето, което бе обявил за своя внучка — Кимбър Бо. Старецът и малкото момиче бяха придружили Брин в Мелморд, където тя се бе изправила срещу Илдач. Оттогава бяха започнали приятелството си, което бе продължило и десет поколения по-късно. Бащата на Уокър Бо е бил Омсфорд, а майка му — Бо. Можеше да проследи линията на баща си до Брин, а тази на майка си — до Кимбър. Логично бе, че е избрал да дойде тук, но бе нелогично, че старецът, този, който твърдеше, че е Коглайн отпреди триста години, не им каза нищо за това.
Пар се намръщи. Какво беше казал старецът за Уокър Бо, когато говориха с него? Лицето му още повече потъмня. Бе казал само, че Уокър Бо е жив. Нищо друго.
Но имаше ли нещо повече между тях от това, което беше разкрил старецът? Пар беше сигурен и реши да открие какво е това.
Последните отблясъци на залязващото слънце се изгубиха и здрачът покри долината със синкави сенки. Небето остана чисто. Звездите и три четвърти от лунния сърп, който все повече се смаляваше, озариха гората в млечнобяло. Малката група бавно продължи напред, като вървеше право към подобната на комин скала. Гората бе спокойна, но тишината й не беше зловеща. Кол побутна Пар и му показа сива катеричка, която стоеше на задните си крака и спокойно ги наблюдаваше.