Сами трябваше да приготвят вечерята, но в хладната изба имаше прясно месо и сирене, а също и хляб от предишната вечер и зеленчуци в градината. Братята се захванаха за работата, като поискаха и другите да помогнат, въпреки постоянните предупреждения на Стеф, че точно това се очаква от тях. Денят премина в топла и приятна нощ и те започнаха да се чувстват удобно в това обкръжение. Стеф и Тийл седнаха пред огъня и запушиха лула, Пар и Кол миеха чиниите в кухнята, а Морган наблюдаваше предните стълби.
— Някой полага доста усилия, за да поддържа тази колиба — подчерта Пар пред брат си, когато приключиха с работата.
— Не звучи смислено просто да си иде оттук.
— Особено след като е загубил време да ни приготви задушеното — добави Кол. Широкото му лице се набразди. — Мислиш ли, че е на Уокър?
— Не знам, а как бих искал.
— И въпреки това нищо тук не напомня за него, нали? Не за този Уокър, който си спомням. И със сигурност не за този, за когото ни разказа Стеф. Пар избърза внимателно последните капки от една чиния и я остави настрани.
— Може би така иска да се представя — тихо каза той. Няколко часа след полунощ с прозевки и протягания той излезе на предната веранда да смени Тийл. Джуджето не се виждаше и чак когато се разбуди, я забеляза да се измъква от сянката на един смърч на няколко крачки. Тя безшумно влезе в колибата, без да каже нищо. Пар я погледна учуден, след това седна на стъпалата и се загледа в тъмнината.
Беше седял така близо час, когато чу звук — нещо като жужене на пчели, но дълбоко и грубо. Появяваше се и после бързо пак изчезваше. Първо помисли, че му се причува, че го е чул само в мислите си. След това звукът се появи пак за миг, преди отново да изчезне.
Той се изправи, взря се напрегнато наоколо и излезе на пътеката. Нощта бе брилянтно чиста, а небето осеяно със звезди. Гората наоколо беше пуста. Почувства се по-сигурен и мина зад къщата, а после отново се върна. Там имаше стара върба далеч в сенките, а под нея — няколко пейки. Пар тръгна към тях и спря като пак се вслуша, за да чуе шума, но нямаше нищо. Седна на най-близката пейка. Тя сякаш беше направена по тялото му и му беше удобна. Поседя там известно време, загледан в спускащите се клони на върбата и слушаше нощната тишина. Замисли се за родителите си — дали бяха добре, дали се притесняваха за него. Шейди Вейл беше далечен спомен.
За миг затвори очи, за да си отпочине от умората, която усети. Когато ги отвори отново, дивата котка стоеше пред него.
Шокът беше толкова голям, че в началото Пар не можа да се помръдне. Котката беше точно пред него, а муцуната с дългите мустаци бе до лицето му. Очите й светеха като злато в нощта. Това беше най-голямото животно, което Пар беше виждал — по-голямо дори от Гризача. Беше напълно черна от главата до опашката с изключение на очите, които го гледаха без да мигат.
След това котката започна да мърка и той разпозна звука, който бе чул преди. Котката се обърна, направи няколко крачки и се обърна в очакване. Когато Пар се вгледа в нея, тя веднага се върна, тръгна пък и отново зачака.
Той разбра, че иска да я последва.
Надигна се механично. Трябваше да реши дали да направи каквото искаше от него котката или да се опита да избяга. Почти веднага изостави второто. Не беше време да прави глупости. Освен това, ако котката искаше да го нарани, би могла да го направи и по-рано.
Направи няколко крачки след котката, която се обърна и тръгна между дърветата.
Поправяха си път в тъмната гора, като се движеха тихо, но решително в нощта. Лунната светлина грееше през клоните и за Пар не бе трудно да върви. Гледаше как котката пред него се движи без усилия и почти не докосва нищо около себе си — сякаш бе сянка. Шокът бе заменен от любопитство. Някой беше изпратил котката при него и той мислеше, че знае кой.
Накрая стигнаха до полянка, където няколко потока се сливаха, минаваха пред малки прагчета и завършваха в широко, осветено от луната езерце. Дърветата тук бяха доста стари и големи. Котката се приближи до езерцето, отпи вода, седна и се загледа в него. Пар направи още няколко стъпки напред и спря.
— Здравей, Пар — поздрави го някой.
Човекът от Вейл се огледа, за да открие кой му говори и го видя, седнал на стар пън под сенките, които го правеха почти незабележим. Когато Пар се поколеба, той се изправи и излезе на светлината.