Пар не разбра, премигна и погледна към мястото, където легна котката, но тя бе изчезнала.
— Полъх идва и си отива като всички диви котки — каза Уокър Бо, като четеше мислите му.
Пар кимна разсеяно и отново погледна към него.
— Какво ще правиш, Уокър?
— За сънищата ли? — очите му станаха непроницаеми. — Нищо.
Пар се поколеба.
— Но старецът сигурно…
— Чуй ме — прекъсна го другият. — Решил съм. Знам какво искат от мен сънищата и знам кой ги е изпратил. Старецът дойде при мен и поговорихме. Замина си преди по-малко от седмица. Но това няма значение. Аз вече не съм Омсфорд, аз съм Бо. Ако можех да залича миналото си с Всичката магия и славната история на Елфите — веднага бих го направил. Не ми трябват. Дойдох в Източната земя, за да намеря тази долина и да живея така, както са живели дедите ми. Да бъда там, където всичко е свежо и чисто, и да не ме смущава присъствието на други. Научих се да поддържам живота си в пълен ред и да управлявам живота наоколо. Ти видя долината — народът на майка ми я е направил такава и аз се научих да я поддържам. Имам за компания Полъх и понякога стареца. От време на време дори излизам оттук. Мрачната падина се превърна в рай за мен, а Каменното сърце — в мой дом.
Той се отдръпна назад. Лицето му бе напрегнато.
— Притежавам магия Пар, по-различна от твоята, но не по-малко истинска. Понякога мога да кажа за какво си мислят другите, дори когато са далече. Мога да общувам с всички форми на живота по начини, чрез които другите не могат. Понякога мога да изчезвам като дивата котка. Мога дори да призовавам Силата! — Той щракна с пръсти и на върховете им се появи синкав пламък. Изгаси си го. — Липсва ми магията на молитвената песен, но въпреки това нещо от нея е останало дълбоко в мен — Някои от нещата, които зная, дойдоха сами, на някои се научих сам, а на други ме научиха. Но имам всичко, което ми трябва, и не желая повече. Тук се чувствам удобно и никога няма да си замина. Нека светът се справя без мен. Преди винаги е било така.
Пар повдигна раменете си в отговор.
— Ами ако сънищата са истина, Уокър? — попита накрая той.
Уокър Бе подигравателно се усмихна.
— Пар! Сънищата никога не са истина! Не си ли се научил на нещо от собствените си приказки? Дори и да се появяват така, както е било, докато е живял Аланон, един факт остава непроменен — на Омсфорд никога не се казва всичко, а само това, което Друидите са решили за необходимо!
— Мислиш, че ни използват ли? — изрече го с думи Пар.
— Мисля, че трябва да съм глупак, за да повярвам на нещо друго! Не вярвам на това, което ми казват — очите му бяха студени като камък. — Магията, която ти считаш за дар, винаги е била оръжие в ръцете на Друидите. Не смятам да се оставям да ми поставят нови задачи. Ако светът трябва да бъде спасен, както разказват сънищата, нека Аланон или старецът го направят.
Настъпи продължителна тишина, докато двамата се преценяваха взаимно. Пар бавно поклати глава.
— Изненадваш ме, Уокър. Не откривам горчивината и яростта отпреди.
Уокър Бе тъжно се усмихна.
— Там беше, Пар. Винаги е била там. Просто не си си правил труда да я потърсиш.
— Не трябваше ли да е изчезнала досега?
Чичо му не отговори.
— Значи си решил този въпрос?
— Да, Пар. Решил съм.
Пар си пое дълбоко дъх.
— Каква ще правиш, Уокър, ако се сбъднат нещата от сънищата? Какво ще стане тогава с дома ти? Какво ще стане, ако злото от сънищата дойде да те потърси?
Чичо му не каза нищо, но погледът му не помръдна. Пар бавно кимна.
— Аз гледам по друг начин на нещата, Уокър — тихо каза той. — Винаги съм вярвал в магията и че ми е дадена с някаква цел. Преди си мислех, че е за да разказвам приказки и да ги спася от забравата, но сега промених мнението си. Смятам, че магията ми е дадена за нещо повече.
Той се поразмърда и се поизправи, защото изведнъж се почувства малък в присъствието на другия.
— Кол и аз не можем да се приберем във Вейл, защото Федерацията научи за магията и ни преследва. Старецът Коглайн каза, че може и други неща да ни преследват — дори Призраци. Виждал ли си ги? Аз да. Кол и аз сме уплашени до смърт, Уокър, въпреки че не обичаме да говорим много за това. Най-смешното е, че според мен нещата, които ни преследват, също се страхуват — плаши ги магията — той направи пауза. — Не знам защо е така, но мисля да открия.