В очите на Уокър Бо проблесна изненада. Пар кимна:
— Да, Уокър, реших да направя това, за което ме молят сънищата. Вярвам, че са изпратени от Аланон и че трябва да ги послушаме. Ще отида при Рога на пъкала. Мисля, че точно сега реших. Помогна ми за това, което каза. Не съм казал на Кол. Всъщност не знам какво ще направи. Може би ще трябва да продължа сам, но ще го направя. Ако не за друго, ще отида, за да разбера от Аланон защо ми е дадена магията. — Тъжно поклати глава. — Не мога да бъда като теб, Уокър. Не мога да живея отделен от останалия свят. Искам да мога да се върна обратно в Шейди Вейл. Не искам да се махна и да започвам нов живот. Дойдох тук от Кълхейвън. Джуджетата, които ни доведоха, са оттам. Всичките предразсъдъци и лакомия, войни и политика, цялата лудост, за която говориш, там е действителност. Но за разлика от теб, няма да избягам. Искам да намеря начин да сложа край на тази реалност. А това не може да стане, ако просто се преструвам, че тя не съществува!
Ръцете му се свиха в юмруци.
— Продължавам да си мисля, какво ще стане, ако Аланон знае как да променим нещата? Какво ще стане, ако ми каже как да спра тая лудост?
Обърнаха се лице срещу лице в тъмнината и дълго стояха така без да говорят. За миг Пар си помисли, че видя в тъмните очи на чичо си нещо, което не бе виждал от детството си — неща които шепнеха за загриженост и саможертва. След това очите му отново станаха студени и безизразни.
Уокър Бо се изправи.
— Ще помислиш ли пак? — тихо попита Пар.
Уокър тихо го подмина, отиде до езерцето насред поляната и се загледа надолу. Щракна с пръсти, Полъх се появи отнякъде и се приближи до него.
Уокър бързо се обърна назад.
— Късмет, Пар! — беше всичко, което каза.
След това се обърна, котката тръгна след него и се изгубиха в нощта.
ГЛАВА 10
Омсфорд изчака до сутринта, за да разкаже на другарите си за срещата с Уокър Бо. Нямаше причини да бърза: Уокър му бе разкрил намеренията си и вече нищо не можеше да се направи по въпроса. Пар се бърна при колибата, изненадан колко лесно бе открил обратния път, продължи да пази, без да безпокои другите, унесе се в мислите си и зачака утрото.
Когато на сутринта привърши разказа си, реакциите на спътниците му бяха различни. Имаше за миг съмнение да не би Пар да не е разбрал правилно, но то бързо се стопи. Накараха го още два пъти да разкаже историята, като го прекъсваха с коментари и въпроси. Морган беше огорчен, че Уокър се е отнесъл така с тях и мислеше, че поне заслужаваха да се срещне с тях. Той настоя отново да претърсят долината с мисълта, че Уокър трябва да е някъде наоколо и ако го открият, ще го накарат да спори с всички. Стеф бе по-голям реалист. Неговото мнение беше, че Уокър Бо не е по-различен от повечето хора, които предпочитат да стоят настрани и когато могат да избягват неприятните ситуации.
— Според мен неговото държание, колкото и да ви е ядосало, не е лишено от логика — повдигна рамене Джуджето. — Все пак ти каза, че е дошъл тук, за да избяга от човешките същества. С отказа да иде при Рога на пъкала, той просто прави това, което е казал, че ще прави.
Тийл, както обикновено нямаше какво да каже. Кол каза само:
— Ще ми се да си бяхме поговорили — и изостави разсъжденията.
Вече нямаше причина да остават в Каменното сърце, но решиха да отложат тръгването си поне с един ден. Луната все още беше повече от половината и им оставаха най-малко още десет дни преди ходенето до Рога на пъкала, ако въобще щяха да ходят. Въпросът за това какво ще правят, бе грижливо избягван. Пар беше решил за себе си, но все още не би казал на останалите. Те пък чакаха да чуят него. Докато играеха на котка и мишка, приключиха със закуската и решиха да изпълнят идеята на Морган и да претърсят още веднъж долината. Това им създаваше работа, докато преценяваха последствията от решението на Уокър Бо.
Отидоха до полянката, където Пар бе срещнал Уокър Бо и дивата котка предишната вечер и подновиха търсенето. Решиха да се срещнат късно следобед в колоната. Стеф и Тийл оформиха едната група, Пар и Кол — другата, а Морган тръгна сам Денят беше топъл и пълен със слънчева светлина, а от близките планини подухваше лек бриз. Стеф огледа полянката за някакви следи, но не откри нищо — дори и стъпките на котката.