Позволи им да виждат побеснелите Демони, бойните им викове. Той ги въведе и не искаше да ги пусне. Те стояха на пътя на нападателите. Видяха раняването на Ивънтайн и появяването на сина му Андър като водач на Елфите. Гледаха как Друида Аланон стои съвсем сам пред магията на Демоните и я отблъсква. Усещаха живота и смъртта толкова близо, че беше почти ужасяващо.
Когато свършиха, всичко притихна. След това започна диво блъскане на чаши, наздравици и викове на въодушевление, каквито не бяха чували на никое от досегашните представления. За миг като че ли тълпата щеше да събори гредите на кръчмата, толкова необуздано бе тяхното одобрение. Пар бе потънал в пот, разбрал за пръв път колко много е дал в разказването. Когато напуснеха платформата за кратка почивка която им разрешаваха между разказите, умът му все още беше отнесен и мислеше за сънищата.
Кол спря за чаша бира пред отворената врата на килера, а Пар продължи още малко надолу по коридора, докато стигна до празен варел, изправен пред портичката на избата. Отпусна се тежко върху му.
Имаше тези сънища вече почти месец и все още не знаеше защо.
Сънищата се появяваха обезпокоително често. Винаги започваха с черна фигура с наметало, която можеше да бъде Аланон, издигаща се от едно езеро, което можеше да бъде Рога на Пъкала, фигурата винаги му говореше с едни и същи думи: „Ела при мен. Ти си ми необходим. Четирите земи са в смъртна опасност! Магията е почти изгубена! Ела сега, дете на Шанара.“
Имаше още, въпреки че останалото се сменяше. Понякога имаше образ на свят, роден от неописуем кошмар. Понякога имаше образи на изгубени талисмани — Мечът на Шанара и Камъните на Елфите. Понякога викаха и Рен, малката Рен, а понякога и чичо му — Уокър Бо. Те също трябваше да дойдат. И те бяха нужни.
Твърде прибързано бе решил след първата нощ, че сънищата са страничен ефект от продължителното използване на молитвената песен. Пееше старите приказки за Господаря на Магиите и Носителите на черепи, за Демони и Призраците Морди, за Аланон и света, заплашен от злото и беше естествено образите от тези приказки да се прехвърлят в съня му. Беше опитал да се бори, като използваше молитвената песен при по-леки приказки, но това не бе помогнало. Сънищата продължиха. Скри това от Кол, който би го използвал просто като извинение, за да го посъветва да спре с призоваването на магията и да се върнат във Вейл.
Преди три нощи сънищата престанаха така внезапно, както и бяха започнали. Сега се чудеше защо. Чудеше се дали не е сбъркал произхода им. Или са му били изпратени от някого?
Но кой би могъл да ги изпрати?
Аланон? Истинският Аланон, който бе мъртъв от триста години?
Някой друг?
Нещо друго? Нещо, което си имаше причина да не му мисли доброто?
Потрепна при мисълта, опита се да я изпъди от ума си и бързо се върна в коридора, за да намери Кол.
Тълпата, която очакваше следващия разказ, беше още по-голяма. Покрай стените стояха хора, които не можеха да намерят столове или пейки, за да седнат, макар „Синият. Бакембард“ да беше просторна сграда, Пар трудно понасяше голямата близост — посетителите на кръчмата бяха дошли толкова напред, че първите всъщност бяха седнали на платформата и пиеха. Тази група беше по-различна от предишната, въпреки че той не можеше да каже защо. Имаше различно усещане към тях, като че бяха прикрили нещо чуждоземно. Кол сигурно също го бе почувствал. Той погледна няколко пъти към Пар, докато се готвеше за представлението и в черните му очи се чувстваше напрежение.
Висок мъж с черна брада, обвит със сиво-кафяв горски плащ, разбута тълпата и стигна до края на платформата, където се намести удобно. Съседите му го погледнаха гневно, но след като видяха по-отблизо лицето му, размислиха. Пар ги зърна за момент и отмести поглед. Нещо не вървеше.
Започна ритмичното пляскане с ръце. Тълпата ставаше неспокойна.
— Пар, това не ми харесва. Има нещо…
Той не завърши. Съдържателят на кръчмата се приближи и им каза да започват преди тълпата да полудее и да започне да чупи. Кол отстъпи мълчаливо настрани. Светлините проблеснаха и Пар започна да пее. Приказката беше за Аланон и битката с Джачайра. Кол започна да говори, като описа пред събралите се картината: какъв ден е било, каква е била долчинката, в която са дошли Друида, заедно с Брин Омсфорд и Рон Лий, как всичко изведнъж е притихнало. Пар създаваше виденията в умовете на слушателите си, напластявайки у тях чувството на нетърпение и очакване.