— Горкото… плаче! Вижте, плаче!
Изведнъж то сепнато скочи. Дотичаха ония, които го търсеха.
— Дръжте го, метнете му въжето на шията! — развика се командващият, вирнал каскет, изпод който утрото блъскаше къдрав поздрав.
В това време се изстъпи из навалицата оня, който беше отвързал тайно жребчето през нощта и го бе подгонил да избяга. Качо на Скачковци, пазач на стопанството. Той единствен узнал за страшната разправа и с риск да стане жертва, се опита да го спаси. Но жребчето, вярно на задружността, в която бе израсло, само се натикваше към пропастта.
— Накажете ме… Какво щете ме правете, но коня пожалете! — тури ръка на гърдите съсипаният човечец, окалян, овъргалян, като че цяла нощ и него бяха гонили заедно с кончето, и наведе глава като под острието на секира.
— Оставете го да има кон барем за Тудорица бре! — разбуниха се хората и оградиха беглеца!
— Ще се надбягваме с машини! Имаме решение!
— Машината човещина не знае… А без човещина какво е животът! Човек да беше, законът го помилва, щом куршумът не го е хванал. Милост!
Милваха го млади и стари като възкръсната красота. Само командващият стоеше мрачен, неудовлетворен. Той подтисна всички свои жалости и очакваше похвала за героичната си постъпка. Но ето че и околийският, който не носеше чизми, но тропаше повече от него, по чиято куртка той си уши своята, не скри раздразнението си.
„Ние искахме от тебе плана да изпълниш, ти с конете си рекъл да избиеш камата.“
„Машините победиха конете, но бяха победени от хората!“
Селяните поведоха кончето като спасено родно минало.
И днеска, когато минавате по „Кръста“, ще срещнете тоя потомък от онова време, кон-ветеран, с бяла звезда като орден на челото, с червена блестяща пелерина. Негов стопанин е механизаторът Нино, който веднага щом се отдели от машините, го възсяда и препуска по тучното поле, за да изживее насладата от порива на живото същество. И винаги, когато го гледаха, селяните си спомняха за онова паметно време, когато се грешеше, но се проправяше пътят напред…