Открехнах вратата с рамо и се изнизах от амбулаторията.
— Да ти кажа, московчаните са особени хора — повече от всички останали, били те киевчани или ленинградчани, обичат да си спомнят за своя град, улиците, пързалките му, къщите, Москва-река…
— Аз не съм кореняк-московчанин.
— Тъкмо такива си припомнят още повече, запомнят още по-добре.
Идвах няколко вечери подред, в края на приемното време — изпушвах една цигара от махорка, без да смея да си поискам хляб.
Както всеки, комуто лагерът не бе създавал проблеми — беше имал късмет, също и работа, — Сергей Михайлович не се замисляше много-много за другите и не бе в състояние да разбере както трябва гладните: участъкът му, Аркагала, по онова време още не гладуваше. Миньорските неволи го бяха подминали.
— Искаш ли да ти направя операция — да ти махна кистата от пръста?
— Бива.
— Само че да знаеш — няма да те освобождавам от работа. Разбираш ли, някак си ми е неудобно.
— Че как ще работя с опериран пръст?
— Е, криво-ляво ще можеш.
Съгласих се и Лунин доста професионално изряза „за спомен“ кистата ми. Когато много години по-късно се срещнах с жена си, в първия миг тя, извънредно учудена, стиснала пръстите ми, търсеше тъкмо тази „лунинска“ киста.
Видях, че Сергей Михайлович просто е много млад, че има нужда от по-грамотен събеседник, че всичките му възгледи за лагера, за „съдбата“ не се различават от възгледите на който и да е волнонаемен началник, че дори е склонен да се възхищава от криминалните, че същността на бурята от тридесет и осма година не го бе закачила.
А на мен ми беше скъп всеки час почивка, всеки ден почивка — мускулите, уморени за цял живот в златните мини, ме боляха, търсеха покой. Беше ми скъпо всяко парче хляб, всяка паница чорбичка — стомахът ми искаше храна и очите ми, въпреки волята, търсеха по рафтовете хляб. Но се насилвах да си припомням Китай-город, Никитските порти, където се бе застрелял писателят Андрей Собол, където Щерн бе стрелял по колата на немския посланик — историята на московските улици, която никой никога няма да напише.
— Да, Москва, Москва. Ами я ми кажи с колко жени си спал?
За един полугладен човек бе немислимо да поддържа подобен разговор, но младият хирург слушаше само себе си и моето мълчание не му правеше впечатление.
— Сергей Михайлович, та съдбите ни са престъпление, най-голямото престъпление на века.
— Е, това не го разбирам — недоволно рече той. — Евреите ги мътят тия.
Свих рамене.
След това Сергей Михайлович се уреди да го прехвърлят на участъка, в Аркагала, и си мислех без капка тъга и съжаление, че още един човек завинаги си отиде от живота ми и всъщност колко просто нещо е раздялата, разлъката. Но всичко стана не точно така.
Началник на участъка Кадикчан, където работех на египетския рудан като роб, беше Павел Иванович Кисельов. Възрастен безпартиен инженер, той всеки ден налагаше затворниците. Появата му на участъка се съпровождаше от побои, удари, викове.
Поради безнаказаността си? Заради задрямалата някъде в дъното на душата му жажда за кръв? От желание да се прояви пред висшестоящето началство? Властта е страшно нещо.
Зелфугаров, момче от моята бригада, участвало в печатането на фалшиви пари, лежеше на снега и плюеше избитите си зъби.
— Всичките ми роднини ги разстреляха заради фалшивите мангизи, а аз бях непълнолетен — затова ме пратиха в лагерите за петнадесет години. Баща ми казва на следователя: „Давам ти петстотин хиляди, в брой, истински пари, само да прекратиш делото…“ Следователят не се съгласи.
Ние, смяната от четирима души за рудана, спряхме до Зелфугаров. Корнеев — сибирски селянин, апашът Льоня Семьонов, инженер Вронски и аз. Криминалният Льоня Семьонов казваше:
— Тъкмо в лагера му е мястото да се учиш да работиш с различни механизми, захващай се с всичко — няма да отговаряш ти, ако счупиш лебедката или крана. Лека-полека ще се научиш.
По същия начин разсъждаваха мнозина от младите колимски хирурзи.
А Вронски и Корнеев бяха мои познати — не приятели, а просто познати — още от езерото Чорное, от „командировката“, където се връщах към живота.
Без да се изправи Зелфугаров извърна към нас окървавеното си лице с подпухнали, мръсни устни.
— Не мога да стана, момчета. В стомаха ме целеше. Ех, началнико, началнико.
— Върви при фелдшера.
— Страх ме е да не стане по-лошо. Ще вземе да каже на началника.
— Вижте какво — рекох, — това никога няма да свърши. Има само един изход. Когато дойде началникът на Далстрой или някой друг голям шеф, трябва да се излезе пред строя и в негово присъствие да се фрасне Кисельов по муцуната. Ще отекне из цяла Колима и Кисельов ще го махнат, няма съмнение, че ще го преместят другаде. А на този, който го е цапардосал, ще му лепнат нова присъда. Колко години може да дадат за Кисельов?