Шчербаков не беше по изисканите обноски. Псувните, заплахите, завеждането на нови „дела“ — всичко това ставаше за затворниците, за бившите затворници, но не и за човек, който работи по договор, който е фронтови хирург, награден с много ордени.
Шчербаков изровил старото заявление на Рубанцев и го прехвърлил в Магадан. И макар че учебната година бе в разгара си, макар работата в хирургичното отделение да беше потръгнала — Рубанцев трябваше да зареже всичко и да замине…
С Лунин се срещнахме на стълбите. Когато се смущаваше, той се изчервяваше. Сега почервеня целият. Впрочем „почерпи ме с цигара“, зарадва се на успехите ми, на моята „кариера“ и ми разправи за Едит Абрамовна.
Александър Александрович Рубанцев си замина. Още на третия ден в процедурната зала бе организирана пиянска оргия — хирургическият спирт бе опитан и от главния лекар Ковальов, и от началника на болницата Винокуров, които се страхуваха от Рубанцев и не стъпваха в отделението. В лекарските кабинети започнаха да се правят оргии, на които се канеха и затворнички — медицински сестри, санитарки; накратко, всичко бе обърнато с главата надолу. Операциите в чистото отделение приключваха с вторично зарастване — започнаха да икономисват скъпоценния спирт при обработването на операционното поле. Из отделенията криволичеха полупияни началници.
Тази болница беше моя болница. След като завърших фелдшерските курсове, в края на 1946 година пристигнах тук с група болни. Болницата израсна пред очите ми — това беше бивша сграда на Колимполк и когато след войната някакъв специалист по военна маркировка я бракувал — зданието се виждаше от десетки километри, — го превърнаха в затворническа болница. Стопаните, Колимполк, на заминаване бяха изтръгнали всички водопроводни и канализационни тръби, които можеха да бъдат изтръгнати от огромната триетажна сграда, бяха изкарали цялата мебелировка от клуба и я бяха изгорили в котелното. Стените бяха разкъртени, вратите — избити. Колимполк си бе заминал по руски. Всичко това ние го бяхме възстановили нипел по нипел, тухла по тухла.
Бяхме се събрали лекари и фелдшери, мъчехме се да направим всичко колкото може по-добре. За мнозина това беше свещен дълг, отплата за медицинското образование — помощ за хората.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Със заминаването на Рубанцев всички безделници надигнаха глави.
— Защо взимаш спирт от шкафа?
— Я се разкарай — рече ми сестрата. — Сега, слава Богу, Рубанцев го няма, Сергей Михайлович нареди…
Бях поразен, потиснат от поведението на Лунин. Оргиите продължаваха.
По време на поредната петминутка Лунин се подиграваше на предшественика си:
— И това ми било хирург — не е направил нито една операция на стомашна язва!
Този въпрос не беше нов. Наистина, Рубанцев не беше оперирал стомашни язви. Болните от терапевтичните отделения с такава диагноза бяха затворници — изтощени, дистрофици, и нямаше да издържат операцията, „Фонът е лош“ — казваше Александър Александрович.
— Страхливец — викаше Лунин и взе при себе си дванадесет такива болни от терапевтичното отделение.
Всичките дванадесет души бяха оперирани — и всичките дванадесет умряха. Лекарите започнаха да си спомнят за опита и милосърдието на Рубанцев.
— Сергей Михайлович, така не може да се работи.
— Няма да ме учиш!
Написах заявление, в което настоявах за комисия от Магадан. Прехвърлиха ме в тайгата, на една горска „командировка“. Искаха в дисциплинарна мина, но следователят от районния отдел ги разубедил — вече не било тридесет и осма. Не можело.