— Не може да бъде! Човекът явно много е изстрадал в тоя живот?
— Не-е-е… Или всъщност не знам… Ако дъщеря му искаше да се омъжи, той щеше да е най-щастливият човек на земята. Той е пребогат, приятелю, властен, влиятелен, отрупан е с почести. Има всичко, което ние останалите желаем! За съжаление обаче, дъщеря му отказва на всички онези, които са й поискали ръката. Изпусна такива изгодни партии… Решила е да посвети живота си в служба на Бога и може би старият граф страда тъкмо защото заради това нейно решение древният род на Нидек е пред изчезване!
— Кога и как се появи болестта му?
— Стана съвсем ненадейно преди десет години.
В този момент моят пастрок млъкна, като че искаше да подреди мислите си. Бръкна във вътрешния джоб на шубата, измъкна оттам лула, която бавно натъпка и запали.
— Една вечер — продължи, като жадно всмукна хладния дим, — една вечер бях останал сам с графа в оръжейната зала на замъка. Беше по Коледа. Цял ден бяхме гонили глигани из тесните усойни клисури в долината на Рейн и се бяхме върнали посред нощ без никакъв дивеч, само с две изкормени кучета. Времето беше досущ като днешното — студено и снеговито. Скръстил ръце на гърба си, графът сновеше нагоре-надолу из залата, главата му беше приведена, сякаш бе дълбоко вглъбен в нещо свое. Отвреме навреме се спираше да хвърли поглед към високите прозорци, зад които снегът необезпокояван се трупаше, аз сушах дрехите си край камината и проклинах цялата пасмина диви прасета из Шварцвалд. Бяха изминали сигурно два часа, откакто всички в замъка спяха. Не се чуваше никакъв друг шум, освен рязкото чаткане на подкованите ботуши на графа по настлания с плочи под. Отлично помня този миг, Фриц, сякаш бе вчера — някакъв гарван, отнесен от силното течение на вятъра, се блъсна в прозореца на пристройката и изграчи така зловещо, че струпалият се сняг се изсипа. Допреди миг бели, прозорците мигом станаха съвсем тъмни от онази страна на залата…
— Тези подробности имат ли връзка с болестта на графа?
— Потрай малко, приятелю, остави ме да свърша… Ще разбереш! При този див крясък графът веднага спря да крачи и застина на място. Погледнах го — лицето му бе станало пепеляво, восъчнобледо; целият беше напрегнат, главата му се приведе още по-напред, като на ловец, дебнещ приближаването на звяр. Аз продължавах да се суша, но не спирах да се питам: „Дали все пак той няма вече да иде и да си легне?“ Защото, да си призная, лично аз умирах за сън. Пак ти казвам, всичко си спомням много точно, Фриц, сякаш ей сега става. Да… Едва бе отшумял зловещият крясък на гарвана, когато часовникът в залата отмери единайсет. В същия миг графът се извъртя на пети, заслуша се в нещо, устните му промърдаха, обезцветиха се, после го видях как залитна, сякаш бе мъртвопиян. Простря ръце към мен, челюстите му се стиснаха, зъбите изскърцаха, очите му се забелиха и преобърнаха. С вик се втурнах към него: „Господине, какво ви е?“ А той не ми отговори, почна да се тресе, да се смее неистово като обезумял, залитна наново, препъна се и се строполи по очи на плочника. Веднага извиках помощ, приятелю. Слугите дотичаха. Зебалт улови графа за нозете, аз го хванах през раменете и го отнесохме до леглото му, което е съвсем до прозореца. Тъкмо разрязвах стегнатото копринено жабо с ловджийския нож, защото веднага си помислих, че старият граф е станал жертва на апоплексия5, когато известена за случилото се, графинята дотича от своите покои и се хвърли върху тялото на съпруга си, надавайки такива сърцераздирателни викове, че и сега още страх прерязва сърцето ми като си спомня.
Гедеон измъкна лулата от зъбите си, изчука я внимателно в предния извит край на седлото, след което с меланхоличен вид продължи:
— От този ден, Фриц, дяволът се настани зад стените на замъка Нидек и, както изглежда, не желае да си отиде. Всяка година по едно и също време, в един и същи ден, в един и същи час кризите обземат стария граф. Той целият се разтреперва, сякаш нещо отвътре го обладава. Понякога чудновато се изправя от мястото си, размахва ръце, втренчва се в нещо, като че иска да го улови, устните му се движат, сякаш жадуват да изрекат някакви отдавна забравени слова или отделна дума — и замръзват неподвижно… После го обзема див бяс, той започва да хапе като малоумен ръцете си, скубе косите си, гледа като отнесен и сетне пак захваща… Така, докато не стихне… Каква е тази напаст божия, не знам! Болестта продължава от осем до петнайсет дена, в които от гърлото му се изтръгва такъв вой, че косите ти се изправят. След което бавно, постепенно се връща на себе си, но е толкова пребледнял, толкова изнемощял, изсъхнал, повехнал, че с мъка едвам провлачва крака от стол до стол и ако някой вдигне и най-малкия шум, ако някъде нещичко шавне, той се обръща сепнато, ужасен дори от собствената си сянка. Младата графиня, най-благородното и миловидно създание, което съм срещал някога, е неотлъчно до него. Нито за миг не го напуска. Ала той като че ли не желае повече да я вижда. „Върви си, махни се оттук! — крещи й неистово, досущ като обсебен от пъклена сила и маха с ръце, сякаш отпреде му се е изпречил Дивият ловец6. — Остави ме на мира, иди си, не виждаш ли какво изстрадах!“ Ужасно е да слушаш такива скверни слова, Фриц! Аз, дето съм първи негов слуга и го придружавам при всеки лов, дето надувам рога при всяко убито от него животно, дето бих дал главата си за него — в такива моменти направо ми идва да го удуша със собствените си ръце, дотолкова ме отвращава това отношение към собствената му дъщеря! Ех и ти друже, едва ли можеш да разбереш напълно какво ме терзае…
5
Апоплексия (мед.) — остро разстройство на мозъчното кръвообращение, предизвикано от кръвоизлив в мозъка, размекване на мозъчната тъкан или от временни спазми на кръвоносните съдове; този кръвоизлив е свързан с парализа на тялото или на отделни негови части. (бел. прев.)
6
Дивият ловец — средновековно поверие за привидение, което пресрещало ловците в горите. (бел. прев.)