А си отиде този баща и благодетел на лауданската шляхта в 1654 година. Тогава по цялата източна граница на Жечпосполита пламна страшна война. Пан Билевич не отиде на нея, че не му позволи това възрастта и глухотата, но лауданците отидоха. А когато дойде вест, че Радживил бил победен при Шклов, а лауданската хоронгва избита почти до крак при атаката й срещу наемната френска пехота, старият полковник бе поразен от апоплексия и предаде Богу дух.
Тази вест донесе някой си пан Михал Володиовски, млад, но много прославен воин, който по поръчение на Радживил бе предвождал лауданците като заместник на пан Хераклиуш. Оцелелите от тях също се върнаха в бащините си къщи изтощени, угнетени, гладни и по примера на цялата войска укоряваха великия хетман, че уверен в страха, който предизвиква с името си, в славата си на победител, се бе хвърлил с малки сили срещу десетократно по-многобройния неприятел и с това бе изложил на поражение войската, цялата страна.
Но при всеобщите укори нито един глас не се надигна срещу младия полковник, пан Йежи Михал Володиовски. Напротив — тия, които се бяха спасили от погрома, го славеха до небесата и разказваха чудеса за неговата опитност като военен и за подвизите му. И единствената утеха на оцелелите лауданци беше да си спомнят за успехите, постигнати от тях под предводителството на пан Володиовски: как с атака смело си пробили път през първите части от пресни войници; как после връхлетели върху френски наемници и със сабите си направили на пух и прах целия им най-отборен полк, а пан Володиовски собственоръчно посякъл полковника на този полк; как накрай, обкръжени и попаднали под кръстосан огън, се спасявали отчаяно от бъркотията, като давали безбройни жертви, но и разбивали неприятеля.
С мъка, но и с гордост слушаха тези разкази ония лауданци, които не служеха в литовския компут, а бяха задължени да се явяват само във всенародното опълчение. И очакваха, че то ще бъде скоро свикано като последна опора на страната. Предварително беше вече уговорено, че в такъв случай пан Володиовски ще бъде избран за лаудански ротмистър, защото, макар да не беше от местните жители, между тукашните хора нямаше по-славен от него. Оцелелите разказваха за него и това, че спасил самия хетман. Затова цяла Лауда почти го носеше на ръце и един род го изтръгваше от други. Особено много се караха Бутрими, Домашевичи и Гащовти при кои от тях да остане най-дълго на гости. А той така хареса тази бойка шляхта, че когато остатъците от радживиловските войски потеглиха към Бирже, та там да се посъвземат малко след поражението — той не тръгна с другите, а като обикаляше от едно шляхтишко село в друго, най-сетне определи постоянната си резиденция в Пацунеле, у Гащовти, у пан Пакош Гащовт, който беше старейшина над всички в Пацунеле.
Право казано, пан Володиовски не би и могъл по никакъв начин да замине за Бирже, понеже легна тежко болен: най-напред се появи висока температура, после контузията, която бе получил още при Цибихов, парализира дясната му ръка. Трите панни Пакошувни, прочути с хубостта си пацунелки, го взеха под своите грижи и се заклеха, че ще възвърнат предишното здраве на този славен воин, а цялата шляхта се зае с погребението на бившия си предводител, пан Хераклиуш Билевич.
След погребението отвориха завещанието на покойника и от него стана явно, че старият полковник оставяше за наследница на целия си имот без село Любич внучката си Александра Билевичувна, упицка ловчанка13, а настойничеството над нея до оженването й поверяваше на цялата лауданска шляхта.
„… Които бяха доброжелателни към мене (гласеше завещанието) и с обич се отплащаха за обичта, нека бъдат такива и за сирачето, а в тези времена на развала и коварство, когато никой не може да бъде запазен от човешката злоба и да не се страхува от нищо — нека пазят от беда сирачето в името на спомена за мене.
Те ще трябва да следят тя да се ползва свободно от моя имот, с изключение на село Любич, което давам, подарявам и записвам на пан Кмичиц, младия оршански хоронжи14, и нека никой да не му пречи в това. А който би се чудил на тая моя благосклонност към уважаемия Анджей Кмичиц или вижда в това онеправдаване на родната ми внучка Александра, трябва и е длъжен да знае, че бащата на Йенджей Кмичиц още от млади години чак до смъртта си ме даряваше с приятелството и братските си чувства. С него ходех на война и той много пъти ми спасяваше живота, а когато злобата и invidia15 на пановете Шичински искаха да ми изтръгнат имота — и тогава ми помогна. Затова аз, Хераклиуш Билевич, упицки подкоможи, в същото време недостоен грешник, застанал днес пред Божия съд, преди четири години (бях още жив и ходех с крака по земната юдол) отидох при пан Кмичиц бащата, оршански мечник, за да му се закълна във вечна благодарност и приятелство. Там именно с взаимно съгласие по стар шляхтишки и християнски обичай решихме, че неговият син Анджей и внучката ми Александра, ловчанка, ще трябва да образуват семейство и от тях да израсте потомство за славата Божия и за доброто на Жечпосполита. Това желая най-силно и задължавам внучката си Александра да бъде послушна на записаната ми тук воля, освен ако (не дай, Боже) пан оршанският хоронжи не опетни славата си с позорни постъпки и не бъде обявен за негодник. А ако загуби имота си, което лесно може да се случи при оная граница между Орша, тогава я благославям да го вземе за мъж, па дори и да се е лишил от Любочи, да не обръща внимание на това.