Все пак, ако по особена Божия милост внучката ми пожелае да пожертва своето моминство за славата на Бога и да облече монахинско расо, тя може да направи това, защото славата Божия трябва да бъде над човешката…“
Ето така именно пан Хераклиуш Билевич се бе разпоредил с имота и с внучката си и на това никой не се учуди особено много. Панна Александра отдавна знаеше какво я чака, а шляхтата отдавна бе чувала за дружбата между Билевич и Кмичиц — а и през това време на беди умовете бяха заети с други неща, така че скоро престанаха и да говорят за завещанието.
Само в дома във Водокти приказваха непрестанно за семейство Кмичиц или по-право за пан Анджей, защото старият мечник също така не беше вече жив. Младият беше участвал в битката при Шклов със свой отряд и с доброволците от Орша. По-късно бе изчезнал от очите на хората, но не се предполагаше да е загинал, понеже смъртта на толкова знатен кавалер надали би минала незабелязано. Защото в Оршанско Кмичици бяха знатен род и собственици на значителни имоти, само че огънят на войната бе опустошил ония места. Цели околии и земи се превръщаха в глухи поля, богатствата се топяха, хората гинеха. След като Радживил беше разбит, никой вече не оказваше особено голяма съпротива. Гошевски, полеви хетман, нямаше сили; коронните хетмани се биеха в Украйна с последните остатъци от войските си и не можеха да му помогнат; не можеше да му помогне и Жечпосполита, изтощена от войните с казаците. Неприятелят заливаше страната все по-навътре и само тук-таме се отбиваше в крепостните стени, но и стените падаха една след друга, както падна Смоленск. Смоленското воеводство, в което се намираха именията на Кмичици, се смяташе за загубено. Всред всеобщата бъркотия, всред всеобщия страх хората се бяха пръснали като разнесени от вихъра листа и никой не знаеше какво е станало с младия оршански хоронжи.
Но понеже войната още не беше стигнала до жмуджкото староство, лауданската шляхта постепенно се съвзе след поражението при Шклов. „Съседите“ започнаха да се събират и съвещават както по обществени, така и по частни въпроси. Бутрими, най-войнствените, подхвърляха, че ще трябва да се отиде в Рошене на congressus16 на всенародното опълчение, а после при Гошевски, та да се отмъсти за шкловското поражение. Ловците Домашевичи започнаха да се спускат през горите, през роговските дебри чак до неприятелските части и да носят оттам вести; Димните Гошчевичи пушеха месо за бъдещия поход. По частните въпроси се реши да бъдат изпратени били и пребили хора с голям опит, за да намерят пан Анджей Кмичиц.
Тия съвещания на лауданските първенци ставаха под ръководството на Пакош Гащовт и Касиан Бутрим, двамата местни патриарси — а цялата шляхта, която беше много поласкана от доверието към нея от страна на починалия пан Билевич, се закле да бъде вярна на буквата на завещанието и обгради панна Александра с почти родителски грижи. Затова, докато през това военно време свади и разправии избухваха дори по места, където войната не беше стигнала, по бреговете на Лауда всичко си беше спокойно. Никакви спорове не се повдигаха, нямаше никакви кражби в имота на младата наследничка, никой не премести граничните могили, не изсече белязаните борове по границите на горите, не влезе в пасищата. Напротив, цялата „околност“ подпомагаше с каквото можеше богатата и без това наследница. Така крайречните Стакяни й пращаха солена риба, от Волмонтовиче пристигаха зърнени храни от навъсените Бутрими, сено от Гащовти, дивеч от ловците Домашевичи, смола и катран от Димните Гошчевичи. Никой в шляхтишките села не наричаше панна Александра другояче освен „нашата панна“, а хубавите пацунелки току поглеждаха за пан Кмичиц почти толкова нетърпеливо, колкото и тя.