— Разбира се, че свети Йежи не може да се сравнява със свети Михал. Значи ти, ваша милост, си същият онзи Володиовски, за когото разказват, че бил съсякъл Богун?
— Аз съм.
— Е, да не ти е жал, че такъв те е цапнал по чутурата. Дано даде Бог да станем приятели. Ти, ваша милост, наистина ме нарече изменник, но сгреши в това.
След тия думи пан Кмичиц сви вежди, сякаш раната го заболя отново.
— Признавам, че сбърках — отговори пан Володиовски, — но аз узнавам това не едва сега, и то от ваша милост, а твоите хора вече ми го разправиха. И знай, ваша милост, че иначе не бих дошъл тук.
— Ядоха ме, много ме ядоха със злите си езици! — каза Кмичиц с горчивина. — Да става каквото ще. Признавам, че много петна има върху мене, но и хората по тия места не ме приеха приятелски…
— Ти, ваша милост, си навреди най-много с изгарянето на Волмонтовиче и с последното насилие.
— Затова ме натискат с процеси. Вече имам призовки от съдилищата. Не дават на болния да оздравее. Вярно, че изгорих Волмонтовиче и доста хорица изгинаха; нека обаче ме осъди Бог, ако съм направил това поради злосторничество. В същата оная нощ преди изгарянето на Волмонтовиче аз си дадох клетва, че ще живея в съгласие с всички, че ще спечеля тукашните сивковци, че ще се придобря дори с жълтогащниците в Упита, защото там наистина го бях попрекалил. Връщам се тогава вкъщи и какво намирам? Другарите ми, заклани като волове, лежат край стената! Когато узнах, че това са сторили Бутримите, сякаш дявол влезе в мене… и си отмъстих сурово… А ще повярваш ли, ваша милост, за какво са били заклани?… Сам узнах по-късно от един Бутрим, когото нападнах в гората; защото поискали да потанцуват в кръчмата с шляхтичките… Кой не би си отмъстил?
— Ваша милост пане! — отговори Володиовски. — Вярно, че твърде сурово се е постъпило с другарите на ваша милост, но нима ги е убила шляхтата? Не! Убила ги е тяхната предишна репутация, която са донесли готова тук със себе си, защото ако някои порядъчни войници биха поискали да потанцуват, едва ли щяха да ги съсекат за това.
— Горките! — продължи Кмичиц, като следваше мисълта си. — Когато сега лежах в треска, те всяка вечер влизаха през ето тази врата от онази стая… Виждах ги около леглото си като наяве, посинели, пребити, и непрекъснато стенеха: „Йендруш! Дай за литургия за душите ни, защото сме подложени на мъчения!“ Тогава, казвам ти, ваша милост, косата ми настръхваше на главата, защото и на сяра миришеше от тях в стаята… Дадох вече за литургия, дано то им помогне!
— Настана кратко мълчание.
— А колкото до отвличането — продължи Кмичиц, — никой не е могъл да каже на ваша милост, че тя наистина ми спаси живота, когато ме преследваше шляхтата, но после ми заповяда да се махам и да не се показвам пред очите й. Какво ми остана тогава?!
— Все пак това беше татарски начин.
— Ти, ваша милост, като че ли не знаеш какво нещо е любовта и до какво отчаяние може да стигне човек, когато загуби това, което обича най-много.
— Аз ли не знам какво нещо е любовта? — възкликна пан Володиовски възмутен. — Откак съм почнал да нося сабя, оттогава винаги съм бил влюбен… Вярно, че subiectum52 се сменяше, защото никога не ми се отвръщаше с взаимност. Ако не беше това, нямаше да има по-верен Троил53 от мене.
— Каква ти любов, когато се променя subiectum! — каза Кмичиц.
— Тогава ще разкажа на ваша милост нещо друго, което съм видял със собствените си очи. В началото на бунта на Хмелницки Богун, който днес се радва на най-голямо значение между казаците след Хмелницки, отвлече любимата на Скшетуски, княгиня Курцевичувна. Това беше наистина любов! Цялата войска плачеше, като гледаше отчаянието на Скшетуски, защото беше едва на двайсет и няколко години, а брадата му побеля, но отгатни, ваша милост, какво направи той.
— Откъде мога да знам!
— Понеже отечеството беше в нужда, унизено, понеже жестокият Хмелницки тържествуваше, той, Скшетуски, не отиде да търси девойката. Повери болката си на Бога и се би във всички битки под ръководството на княз Йереми, докато при Збараж се покри с толкова необикновена слава, че днес всички повтарят името му с почит. Сравни сега, ваша милост, неговата постъпка с твоята и разбери разликата.
Кмичиц мълчеше и хапеше мустаците си, а Володиовски продължи:
— Затова Бог възнагради Скшетуски и му върна момичето. Веднага след обсадата на Збараж се ожениха и вече имат три деца, макар че той не престана да служи. А ваша милост създаваше смутове, та с това помагаше на неприятеля, и малко оставаше да си погубиш живота, без да говорим за това, че преди няколко дни можеше да загубиш девойката завинаги.
53
Троил, син на троянския цар Приам. Неговите любовни преживелици са послужили за тема на много литературни произведения, най-прочуто от които е драмата на Шекспир „Троил и Кресида“. — Бел.прев.