Несигурност, тревога и надежда се отразиха върху лицето на Кмичиц.
— А ти какво ще направиш, ваша милост? — попита той с тих глас.
— А аз ти давам писмото, ваша милост — каза пан Володиовски.
Кмичиц не отговори веднага, отпусна глава върху възглавницата и гледа известно време към потона. Внезапно очите му започнаха да овлажняват и сълзи, непознати гости в тези очи, увиснаха върху ресниците му.
— Нека ме разчекнат с коне! — каза той най-сетне. — Нека ми одерат кожата, ако съм видял по-благороден човек от ваша милост… Ако поради мене си получил отказ, ако, както казваш, Оленка ме още обича, друг толкова повече би си отмъщавал, толкова по-дълбоко би ме натиснал… А ваша милост ми подаваш ръка и ме изваждаш сякаш от гроба!
— Защото не искам за лични работи да жертвам скъпото ни отечество, на което ваша милост можеш да направиш значителни услуги. Но ще ти кажа, ваша милост, че ако беше заел казаците от Трубецки или от Ховански, тогава щях да задържа писмото. Цяло щастие, че не си направил това!
— Пример, пример трябва да вземат другите от ваша милост! — каза Кмичиц. — Дай ми ръката си. Бог ще ми даде възможност да се отплатя на ваша милост с нещо добро, защото ти ме задължи на смърт и живот.
— Това добре, за него после! А сега… горе главата, ваша милост! Няма нужда да се явяваш пред никакви съдилища, а се залавяй за работа. Заслужиш ли пред отечеството, тогава и тази шляхта ще ти прости, тъй като това са хора много чувствителни към честта на родината… Ти още можеш да заличиш вината си, да си възстановиш името и да ходиш всред слава като в слънце, а пък аз познавам една девойка, която ще ти обмисли награда още приживе.
— Ей! — възкликна Кмичиц възбудено. — Какво ще гния аз тук в леглото, когато неприятелят тъпче отечеството. Хей! Има ли там някой? Ела тук! Слуга, давай ботушите!… Ела тук!… Нека ме гръм удари в тая постеля, ако още се търкалям в нея!
Пан Володиовски се усмихна със задоволство на тия думи и каза:
— Духът ти е по-силен от тялото, ваша милост, защото тялото още не е добре.
След тия думи той започна да се сбогува, а Кмичиц не го пущаше, благодареше му и искаше да го черпи с вино.
Здрачаваше се вече, когато малкият рицар напусна Любич и тръгна към Водокти.
— Най-добре ще я възнаградя за острите си думи — говореше той на себе си, — като й кажа, че Кмичиц става не само от леглото си, но и от своя позор… Той не е още окончателно пропаднал човек, само че лесно се пали. С това ще я зарадвам извънредно много и мисля, че сега ще ме приеме по-добре, отколкото когато й предлагах самия себе си…
Тук добрият пан Михал въздъхна и измърмори:
— Да знаех дали има на света някоя наречена и за мене!
С подобни размишления той пристигна във Водокти. Рошавият жмуджанин изтича при вратата, но не бързаше да отвори, а само каза:
— Господарката не е вкъщи.
— Заминала ли е?
— Ами замина.
— Къде?
— Кой я знае!
— А кога ще се върне?
— Кой я знае!
— Приказвай човешки! Не каза ли кога ще се върне?
— Може изобщо да не се върне, че замина с коли и вързопи. От това смятам, че замина далече и за дълго.
— Така ли? — измърмори пан Михал. — Ех, че я наредих!…
Десета глава
Обикновено когато през зимната завеса от облаци започват да проникват по-топли слънчеви лъчи и когато по дърветата се появяват първите израстъци, а зеленият губер на житата почне да вретени по влажните ниви, и в човешките сърца нахлува по-добра надежда. Но пролетта на 1655 година не донесе обикновената радост за угрижените хора в Жечпосполита. Цялата източна граница на държавата от север чак отвъд Дивите поля на юг беше опасана сякаш с огнена лента и пролетните поройни дъждове не можеха да угасят пожара, напротив — лентата ставаше все по-широка и заемаше все по-големи пространства. Освен това по небето се появиха лоши поличби, които вещаеха още по-големи поражения и бедствия. Облаците, които прелитаха по небесата, час по час се превръщаха сякаш във високи кули, в крепостни бойници по ъглите на стените, които след това рухваха с трясък. Мълнии удряха в още покритата със сняг земя, боровите гори жълтееха, а клоните на дърветата се извиваха в странни, болезнени форми; животни и птици умираха от някаква непозната болест. Накрай и на слънцето забелязаха необикновени петна, които имаха формата на ръка, която държи ябълка, на пронизано сърце и кръст. Умовете се тревожеха все повече, а монасите си блъскаха главите да разберат какво може да означават тези поличби. Някакво странно безпокойство обгръщаше всички сърца.
Предсказваха нови войни и внезапно Бог знае откъде зловеща вест започна да минава от уста на уста по селата и градовете, че откъм шведската страна се приближава буря. Наглед сякаш нищо не потвърждаваше тази вест, понеже сключеният в Швеция мирен договор беше в сила за още шест години; въпреки това и в сейма, свикан от крал Ян Казимеж на 19 май във Варшава, също се говореше за опасност от война.