Все повече неспокойни очи се обръщаха към Велкополска54, върху която бурята можеше да връхлети най-напред. Лешчински, ленчицки воевода, и Нарушевич, литовски полеви писар55, заминаха като пратеници в Швеция; но заминаването им, вместо да успокои разтревожените, разпали още по-голямо безпокойство.
„Това пратеничество мирише на война“ — писа Януш Радживил.
— Ако не ни заплашваше буря от тая страна, тогава защо бяха пратени? — казваха си други. — Та нали току-що се върна от Стокхолм по-раншният пратеник Каназил; но ясно е, че той не е постигнал нищо, щом веднага след него изпращат толкова важни сенатори.
Все пак по-разумните хора не вярваха още, че е възможна война.
— Жечпосполита не е дала никакъв повод — твърдяха те, — а мирът продължава да си бъде в сила. Как може да се стъпче клетвата, да се погазят най-свещените договори и да бъде нападнат по разбойнически безопасният съсед? При това Швеция още помни раните от полските саби, нанесени й при Кирхолм, Пуцк и Тшчана! Та нали и Густав Адолф, който не намери противник в цяла Европа, на няколко пъти трябваше да падне пред пан Конецполски. Не ще посмеят шведите, които нямат толкова голяма военна слава, придобита по широкия свят, да се вдигнат срещу противник, с когото никога не са могли да се справят. Наистина и Жечпосполита е изтощена и отслабнала от войната; но само Прусия и Велкополска, която през последните войни съвсем не беше пострадала, стигат, за да прогонят този гладен народ и да го отблъснат върху неплодородните скали отвъд морето. Няма да има война!
На това страхливите отговаряха, че още преди варшавския сейм по предложение на краля са се съвещавали на сеймика в Гродно за защитата на граничните пояси на Велкополска, че били разпределяни данъци и войници, което не би се правило, ако опасността не беше близка.
И така се колебаеха умовете между страха и надеждата, тежка несигурност гнетеше човешките сърца, но изведнъж край на всичко това сложи заповедта на Богуслав Лешчински, велкополски генерал, с която обявяваше обща мобилизация на шляхтата от Познанското и Калишкото воеводство за защита на границата от заплашващото ги шведско нашествие…
Всяко съмнение изчезна. Възгласът „война!“ се разнесе по цяла Велкополска и по всичките земи на Жечпосполита.
Това не беше само война, а нова война. Хмелницки, подпомаган от Бутурлин, се ежеше на юг и изток; Ховански и Трубецки — на изток, шведът се приближаваше от запад! Огнената лента се превръщаше в огнен обръч.
Страната приличаше на обсаден стан.
А в стана работите вървяха зле. Един предател, Раджейовски, беше вече избягал от него и се намираше в шатъра на нападателите. Той именно ги водеше на готова плячка, той показваше слабите страни, той щеше да примамва гарнизоните на крепостите. А освен това не липсваше нито омраза, нито завист; не липсваха и скарани помежду си магнати или недоволници от краля за отказани им служби и във всеки момент готови да пожертват обществения интерес заради частните си работи; не липсваха и иноверци, които желаеха да възтържествуват дори върху гроба на отечеството си; а още повече бяха размирниците, сънливите, ленивите и влюбените в самите себе си, в собствените си удоволствия и удобства.
Все пак заможната и досега непрегазвана от войната Велкополска не жалеше поне парите за отбраната си. Градовете и шляхтишките села доставяха толкова войници, колкото им се определяха, и докато шляхтата да тръгне лично към стана, натам вече отиваха пъстри полкове от селска пехота под командването на назначени от сеймиките ротни командири измежду опитни във военната професия хора.
И така пан Станислав Дембински водеше познанските пехотинци; пан Владислав Влостовски — кошчанските, а пан Голц, славен войник и инженер — валецките. Калишките селяни командваше пан Станислав Скшетуски, от род на храбри бойци, братовчед на Ян, прочутия герой от Збараж. Пан Кацпер Жихлински предвождаше конинските воденичари и кметски пълномощници. От Пиздри идеше пан Станислав Ярачевски, който беше прекарал младостта си в чуждестранни войски; от Кциня — пан Пьотр Скорашевски, а пан Квилецки — от Накло. Никой обаче не можеше да се сравни по военния си опит с пан Владислав Скорашевски, чиято дума слушаше дори самият велкополски генерал и воеводите.