— В Любич още не съм бил, а като птица бързах да се поклоня пред нозете ти, панно ловчанко. Направо от стана ме докара тук вятърът, дай боже да е щастлив.
— Ти, ваша милост пане, знаеше ли за смъртта на дядо ми подкоможи? — попита девойката.
— Не знаех, но с горещи сълзи оплаках моя благодетел, когато ми съобщиха за смъртта му ония сивковци18, които дойдоха от тия места при мене. Той беше истински приятел, почти брат на покойния ми байца. Навярно, ваша милост панно, знаеш, че преди четири години дядо ти дойде у нас чак при Орша. Тогава той ми обеща, ваша милост, и ми показа портрета ти, по който въздишах нощем. Аз щях да дойда тук по-рано, но войната не е майка: тя само със смъртта сватосва хората.
Тия смели думи посмутиха девойката, затова тя поиска да отклони разговора на друга тема и каза:
— Значи, ваша милост пане, още не си видял своя Любич?
— Има време за това. Тук е първата ми служба и по-скъпото дарение, него бих искал най-напред да наследя. Но ти, ваша милост панно, така се извръщаш от огнището, че и досега не можах да те зърна в очите. Ето така! Обърни се, ваша милост, а аз ще те погледна откъм огнището! — Ето така!
При тия думи смелият воин хвана за ръцете Оленка, която не очакваше такава постъпка, завъртя я като пумпал и я обърна към огнището.
А тя се смути още повече и като покри очи с дългите си ресници, стоеше така, засрамена от светлината и собствената си хубост. Най-после Кмичиц я пусна и се плесна по контоша19:
— Кълна се в Бога, чудо! Ще дам да отслужат сто литургии за покойния ми благодетел, задето те е записал на мене! Кога ще е сватбата?
— Няма да е скоро, още не съм твоя, ваша милост — отвърна Оленка.
— Но ще бъдеш дори ако трябва да подпаля тази къща! За Бога! Мислех, че портретът ти е поразкрасен, обаче тук виждам, че художникът високо се е целил, но не е улучил. Сто тояги на такъв — и печки да боядисва, а не да рисува тия чудеса, които радват очите ми. Хубаво е да получиш такова дарение, дявол да ме вземе!
— Право ми думаше покойният дядко, че ваша милост се палиш като слама.
— Такива са всички у нас, в Смоленския край, не като вашите жмуджани. Раз, два!… И трябва да бъде така, както искаме, иначе — смърт!
Оленка се усмихна, вдигна очи към момъка и каза вече с по-уверен глас:
— О, навярно татари живеят у вас?
— Все едно какви! А ти, ваша милост, си моя и по волята на родителите, и по сърце.
— По сърце — това още не зная.
— Нека само да не бъдеш, с нож ще се мушна!
— Смееш се, ваша милост, като казваш това… Но ние сме още при прислугата!… Заповядай в стаите. След дългия път навярно и вечерята ще ти се хареса — моля!
Тук Оленка се обърна към панна Кулвецувна:
— Леличко, нали ще дойдеш с нас? Младият хоронжи погледна проницателно:
— Леличка? — попита той. — Каква леличка?
— Моята, панна Кулвецувна.
— Тогава тя е и моя — отвърна момъкът и се залови да й целува ръцете. — За Бога, аз имам в хоронгвата другар, който се казва Кулвец-Хипоцентаурус. Дали не е роднина, ако позволите?
— От същите е! — отвърна старата панна и направи реверанс.
— Добър мъж, но вихър като мене — добави Кмичиц.
В това време се появи момчето със светлина, та влязоха в трема, където пан Анджей свали шубата си, а после преминаха на другата страна, в гостните стаи.
Веднага след излизането им предачките се скупчиха в сбита групичка и започнаха да говорят една през друга и да правят разни бележки. Стройният младеж им хареса извънредно много, та не пестяха думите си и се надпреварваха в похвалите.
— Като месечина свети — казваше една; — когато влезе, мислех, че е принц.
— А очите му сякаш на рис, чак боде с тях — отвърна друга. — На такъв не се противи!
— Най-лошото е да му се противиш! — отговори трета.
— Като вретено врътна господарката! Но явно е, че много му хареса; та и на кого ли не би харесала?
— Но и той не пада по-долу, не бой се! Да ти се случи такъв, и до Орша би отишла, при все че то било накрай света.
— Щастлива господарка!
— На богатите е винаги по-добре на тоя свят! Ех, злато е той, не рицар!
— Разправяха пацунелките, че и тоя ротмистър, който е в Пацунеле, у стария Пакош, бил голям хубавец.
— Не съм го виждала, но къде може да се сравни той с пан Кмичиц! Друг такъв надали има по света!
— Ах, ти, мършо! — викна внезапно жмуджанинът, на когото пак се беше развалило нещо в хромела.
— Я да се махаш, рунтьо такъв, със своите ругатни! Престани вече, че не можем да си чуем думата!… Така е, така! Мъчно ще се намери по света по-добър от пан Кмичиц! Навярно и в Кейдани няма като него.
18
Презрително название на дребната шляхта, която се е обличала със сиви дрехи, докато едрата е носела червени, а гражданите жълти. — Бел.прев.