— Прав си, ваша милост, това е добър съвет! — каза Мюлер.
— Когато тоя слух се разпространи между нашите и полските войници, самите поляци ще увещават монасите да се предадат, защото и те, както монасите, искат да оцелее това гнездо на суеверия.
— Като за католик тия думи не са лоши! — измърмори Садовски.
— Ако служеше при турците, щеше Рим да наречеш гнездо на суеверия! — обади се хеският княз.
— Тогава поляците непременно ще изпратят от своя страна пратеници при монасите — продължи Вейхард. — И под влияние на уплахата оная партия в манастира, която отдавна иска да се предаде, ще поднови усилията си и кой знае дали няма да принудят игумена и упоритите да отворят вратите.
— „Ще загине градът на Приам чрез коварството на божествения Лаертиадес…“ — започна да декламира хеският княз.
— За Бога, чиста троянска история, а на него се струва, че е измислил нещо ново! — отговори Садовски.
Но тоя съвет се хареса на Мюлер, защото всъщност не беше лош. Партията, за която спомена Вжешчович, съществуваше в манастира. Дори към нея принадлежаха и някои монаси с по-слаб дух. Освен това уплахата можеше да се разшири между защитниците и да обхване дори ония, които досега искаха да се отбраняват до последна капка кръв.
— Ще опитаме, ще опитаме! — казваше Мюлер, който като удавник се хващаше за всяка сламка и лесно преминаваше от отчаяние към надежда. — Но дали Калински или Зброжек ще се съгласят да отидат като пратеници в манастира, дали ще повярват в тоя подземен проход и ще пожелаят да съобщят за него на монасите?
— Във всеки случай Куклиновски ще се съгласи — отговори Вжешчович, — но ще бъде по-добре и той да вярва в съществуването на прохода.
Внезапно пред квартирата се разнесе конски тропот.
— Ето че и Зброжек пристигна — каза хеският княз, като погледна през прозореца.
След малко в пруста зазвънтяха шпори и Зброжек влезе или по-скоро се втурна в стаята. Лицето му беше бледо, възбудено и докато офицерите успеят да го попитат защо е така смутен, полковникът викна:
— Куклиновски е мъртъв!
— Как така? Какво говориш, ваша милост? Какво се е случило? — попита Мюлер.
— Дайте ми да си поема дъх — каза Зброжек, — защото това, което видях, надминава човешкото въображение…
— Говори по-скоро! Убили ли са го? — извикаха всички.
— Кмичиц! — отвърна Зброжек.
Всички офицери скочиха от местата си и загледаха Зброжек като да беше някой луд, а той изпущаше през ноздрите си едно след друго кълба пара и каза следното:
— Ако не бях видял, нямаше да повярвам на очите си, защото това не е човешка сила. Куклиновски мъртъв, трима войници убити, а от Кмичиц нито следа. Знаех, че той е страшен човек. Репутацията му е известна в цялата страна… Да бъде обаче пленник, вързан и не само да се изтръгне, но да избие войниците и да изтезава Куклиновски… това не е могъл да извърши човек. Той е сигурно дявол!
— Подобно нещо никога не се е случвало… Човек не може да повярва! — шепнеше Садовски.
— Кмичиц си показа рогата! — продума хеският княз. — А ние не вярвахме вчера на поляците, когато ни разправяха каква птица е той; мислехме, че преувеличават, както правят обикновено.
— Да полудее човек! — викна Вжешчович.
Мюлер се държеше с ръце за главата и не казваше нищо. Когато най-сетне вдигна очи, светкавици на гняв се кръстосваха в тях със светкавици на подозрения.
— Ваша милост, Зброжек — каза той, — дори да е бил дявол, а не човек, той не би могъл да направи това без помощ, без някаква измяна. Кмичиц имаше тук своите почитатели, а Куклиновски, своите врагове — и ти, ваша милост, спадаше към тях!
Зброжек беше дързък войник в пълното значение на тая дума, та щом чу насоченото към него обвинение, побледня още по-силно, скочи от мястото си, приближи се до Мюлер и като му препречи път, погледна го право в очите.
— Мене ли подозираш, ваше достойнство?… — попита той. Настана много тежък миг. Всички събрани ни най-малко не се съмняваха, че ако Мюлер даде положителен отговор, непременно ще настъпи нещо страшно и нечувано във военната история. Всички ръце хванаха дръжките на рапирите. Садовски дори я извади съвсем.
Но в тоя миг офицерите видяха през прозореца, че дворът се изпълни с полски конници. Навярно и те идеха с вести за Куклиновски, в случай на разправия обаче несъмнено биха застанали на страната на Зброжек. Мюлер също ги видя и въпреки че лицето му побледня от ярост, все пак се въздържа, престори се, че не забелязва нищо предизвикателно в постъпката на Зброжек и отвърна с глас, който се мъчеше да направи естествен: