— Отсега нататък ще го слави другояче не само Литва, но цяла Жечпосполита.
— Той пръв ни предупреди за Вжешчович!
— Той стана причина да затворим доста навреме портите и да извършим необходимите приготовления!
— Той пръв застреля швед с лък.
— А колко от тях унищожи с оръдията! А кой уби де Фоси?
— Ами това грамадно оръдие! Ако не ни е страх от утрешната атака, кой е причина за това?
— Нека всеки си спомни с почит и да слави, където може, неговото име, за да бъде удовлетворена справедливостта — каза свещеник Кордецки. — А сега: дай му вечен покой, Господи!
— И светлина вечна нека му свети! — отговориха всички гласове в един хор.
Но пан Чарнецки дълго не можеше да се успокои и мисълта му непрестанно се връщаше към Кмичиц.
— Казвам ви, ваши милости — рече той, — че у него имаше нещо такова, та макар и да служеше като прост войник, веднага командването само влизаше в ръцете му. Чак ми беше чудно, че хората неволно слушаха такъв младеж… Всъщност на кулата той командваше, самият аз го слушах. Да бях поне знаел, че това е Кмичиц!
— Все пак странно ми е — каза шерадският мечник, — че шведите не се похвалиха с неговата смърт.
Свещеник Кордецки въздъхна:
— Барутът ще да го е разкъсал на място!
— Готов съм да ми отрежат ръката, че той е жив! — викна пан Чарнецки. — Как може един Кмичиц да се остави да го разкъса барутът!
— Той даде своя живот за нашия! — отговори свещеник Кордецки.
— Едно е сигурно — отговори мечникът, — че ако това голямо оръдие беше сега на насипа, нямаше да мисля толкова весело за утрешния ден.
— Утре Бог ще ни даде нова победа! — каза свещеник Кордецки. — Защото Ноевият ковчег не може да загине в потопа!
Така разговаряха помежду си на Бъдни вечер, а после монасите отидоха в черквата, войниците на спокойна почивка и да пазят при портите и стените. Но особена бдителност беше излишна; и в шведския стан цареше пълно спокойствие. Те самите се бяха отдали на почивка и размисъл, защото и за тях наближаваше най-тържественият от празниците.
Нощта беше също така тържествена. Роеве звезди светеха на небето с червен и синкав блясък. Светлината на месеца обагряше в зелено снежните простори между крепостта и неприятелския стан. Нямаше никакъв вятър и владееше такава тишина, каквато около тоя манастир не беше имало от началото на обсадата.
В полунощ шведските войници чуха да се носят от височината меките тонове на орган, после към тях се присъединиха човешки гласове, а след това звуците на камбани и камбанки. Веселост, надежда и велико спокойствие се изливаше заедно с тия звуци и още по-голямо съмнение, още по-голямо чувство на безсилие стисна шведските сърца.
Полските войници, командвани от Зброжек и Калински, се приближиха до самите стени, без да питат за позволение. Не ги пуснаха вътре, понеже се страхуваха от някаква засада, която нощта можеше да улесни, но им разрешиха да стоят близо до стените. И те се струпаха цял събор. Едни коленичиха на снега, други клатеха жално глави, въздишаха над собствената си съдба или се биеха в гърдите, като обещаваха да се покаят — и всички слушаха с наслада и сълзи на очи музиката и песните, които се пееха по древен обичай.
А стражата по стените, която не можеше да бъде в черквата, в желанието си да се възнагради за тая загуба също така започна да пее и скоро по целия кръг от стени се разнесе коледната песен:
На другия ден следобед грохотът на оръдията отново заглуши всички други шумове. Всички окопи задимяха едновременно, земята се тресеше из основи; както по-рано върху черковния покрив връхлитаха и тежки гюллета, и бомби, и гранати, и факли в тръби, които изливаха дъжд от разтопено олово, и факли без тръби, и въжета, и парцали. Никога грохотът не е бивал така непрестанен, никога досега такава вълна от огън и желязо не се бе изливала върху манастира, но между шведските топове липсваше онова грамадно оръдие, което единствено можеше да разруши стените и да направи необходимите за атака пробиви.
Пък и обсадените бяха вече така свикнали с огъня, така всеки знаеше какво трябва да прави, че отбраната си следваше обикновения ред без никакво командване. На огъня отговаряха с огън, на снаряда със снаряд, само че насочен по-сполучливо, защото действаха по-спокойно.
Надвечер Мюлер излезе, за да провери при последните лъчи на залеза резултатите от артилерийския огън, и погледът му се спря върху камбанарията, която се очертаваше спокойно в лазура.
— Тоя манастир ще си остане на веки веков! — възкликна той разгневен.