— Аз ще ти обясня, ваше достойнство — каза Зброжек. — Днес е Свети Стефан, именният ден на пановете Замойски, бащата и сина, в тяхна чест гърмят.
В същия момент от крепостта долетяха и приветствени викове, а след тях нови салюти.
— Има достатъчно барут! — каза мрачно Мюлер. — Това е ново указание за нас.
Но съдбата не му спести и друго, по-болезнено указание. Шведските войници бяха вече толкова загубили желание да се бият и отпаднали духом, та щом чуха гърмежите от крепостта, частите, които се намираха в най-близките окопи, ги напуснаха панически. Мюлер видя цял полк от отлични смаландски стрелци, които в бъркотията се скриха чак при неговата квартира; той чуваше също така как при тая гледка офицерите повтаряха помежду си:
— Време е, време е, време е да се оттеглим!
Но постепенно всичко се успокои — остана само угнетителното впечатление. Командирът, а след него и подчинените му отново влязоха в стаята и чакаха, чакаха нетърпеливо; дори неподвижното чак досега лице на Вжешчович издаваше безпокойство.
Най-сетне в пруста се чу звън на шпори и влезе тръбач, цял зачервен от студа, с мустаци, покрити със скреж от дишането.
— Отговор от манастира! — каза той и връчи голям пакет, увит с пъстра кърпа, завързан с връв.
Ръцете на Мюлер леко трепереха и той намери за по-добре да пререже връвта с ножа си, вместо да го развързва бавно. Двайсетина чифта очи се впериха неподвижно в пакета, офицерите затаиха дъх.
Генералът отви един път кърпата, втори път, трети и я отвиваше все по-бързо, докато най-сетне на масата падна пакетче коледни питки.
Тогава побледня и при все че никой не се нуждаеше от обяснение какво се намира в кърпата, каза:
— Питки!…
— Нищо повече ли? — попита някой от навалицата.
— Нищо повече — отговори като ехо генералът. Настана кратко мълчание, прекъсвано само от шумното дишане, понякога се чуваше и изскърцване със зъби, понякога изчаткване на рапира.
— Графе Вжешчович! — каза най-сетне Мюлер със страшен и зловещ глас.
— Няма го вече! — отговори един от офицерите. И отново настана мълчание.
През нощта обаче в целия стан зацари движение. Щом загасна дневната светлина, почнаха да се чуват гласовете на команди, притичване на значителни конни части, отгласи от ритмични стъпки на пехота, цвилене на коне, скърцане на коли, глухо трополене на оръдия, скрибуцане на железа, звънтеж на вериги, шум, глъчка и кипеж.
— Дали утре няма да има ново нападение? — питаха се пазачите при портите.
Но те не можеха да видят нищо, защото от вечерта небето се бе покрило с облаци и бе завалял обилен сняг.
Гъстите му парцали закриваха всичко. Към пет часа през нощта всички шумове утихнаха, а снегът продължаваше да вали все по-обилно. По стените и бойниците на кулите се образуваха нови стени, нови бойници. Снегът покри целия манастир и черквата, сякаш искаше да ги скрие от погледа на нашествениците, да ги увие и заслони пред огнените снаряди.
Най-сетне започна да се раззаря и камбанен звън призова за утринна, когато стражите при южната порта чуха пръхтене на кон.
Пред портата стоеше селянин, цял засипан със сняг; зад него на пътя се виждаше ниска малка дървена шейна с впрегната в нея слаба и проскубана кранта.
Селянинът започна да се тупа с ръце, да пристъпва от крак на крак и да вика:
— Хора, отворете там!
— Кой иде? — попитаха от стените.
— Свой, свой, от Дзбов!… Докарах дивеч за отците.
— А как те пуснаха шведите?
— Какви шведи?
— Които обсаждат черквата.
— Охо, няма вече никакви шведи!
— Всяко дихание да хвали Господа! Отишли ли са си?
— Вече и следите от тях са засипани!
Наскоро пътят почерня от групи селяни и граждани: едни идеха на коне, други пеш, имаше и жени — и всички викаха още отдалече:
— Няма ги шведите! Няма ги!
— Заминаха за Велун!
— Отворете портите! Няма нито един човек в стана им!
— Шведите си отишли! Шведите си отишли! — започнаха да викат по стените и вестта се разнесе светкавично навсякъде.
Войниците се втурнаха към камбаните и започнаха да бият всичките като при тревога. Всичко живо изскачаше от килиите, жилищата, от черквата.
Вестта се носеше непрекъснато. Дворът се напълни с монаси, с шляхтичи, войници, жени и деца. Радостни викове се разнесоха наоколо. Едни се втурваха към стените, за да видят празния стан; други избухваха в смях или ридание.
Някои още не можеха да повярват; но непрекъснато прииждаха нови групи — както селяни, така и граждани.
Идеха от град Ченстохова и от околните села, от близките гори; идеха шумно, весело и с песни. Непрекъснато се кръстосваха нови и нови вести; всеки беше видял оттеглящите се шведи и разправяше накъде отивали.