„Това е нашият господар! Нашият нещастен господар!“ — повтаряше той, сякаш искаше с уста да засвидетелства онова, което виждаха очите му и чувстваше сърцето.
А след евангелието Ян Казимеж отново коленичи, разпери ръце, издигна нагоре очи и потъна в молитва. Най-сетне свещеникът се прибра, в черквата настана движение, кралят продължаваше да коленичи.
Сега шляхтичът, когото Кмичиц бе закачил, бутна пан Анджей по страната.
— А ти кой си, ваша милост? — попита той.
Кмичиц не разбра веднага въпроса и не отговори веднага, толкова сърцето и умът му бяха заети с особата на краля.
— А ти кой си, ваша милост? — повтори онзи.
— Шляхтич като ваша милост! — отговори пан Анджей, сякаш пробуден от сън.
— Как те казват?
— Как ме казват ли? Наричам се Бабинич и съм от Литва, от Витебския край.
— А пък аз съм Луговски, придворен на краля!… О, значи ваша милост идваш чак от Литва, от Витебско?
— Не… Идвам от Ченстохова.
Пан Луговски чак занемя за миг от удивление.
— Щом е така, здравей, ваша милост, здравей, защото ни носиш новини! За малко вече нашият милостив крал не умря от мъка, че от три дни няма никаква сигурна вест. Е, как? От хоронгвата на Зброжек ли си, ваша милост, или на Калински, или на Куклиновски? От тия, които обсаждат Ченстохова?
— Не от тия, които обсаждат, а направо от самия манастир!
— Ти навярно се шегуваш, ваша милост? Какво става там? Какво ново? Отбранява ли се още Ясна гура?
— И се отбранява, и ще се отбранява. Шведите са вече пред оттегляне!
— За Бога! Кралят ще позлати ваша милост! От самия манастир, казваш, идваш?… Как те пуснаха шведите?
— Аз не съм ги молил за пропуск. Но прощавай, ваша милост, че в черквата не мога да правя по-широко изложение.
— Прав си, прав си — отвърна пан Луговски. — Бог е милостив!… От небето ни падна, ваша милост!… В черквата не е редно, имаш право! Чакай, ваша милост. Кралят ей сега ще стане, ще отиде да закуси след литургия… Днес е неделя… Ела, ваша милост, ще застанеш заедно с мене при вратата и на входа ще представя ваша милост на краля… Ела, ела, че няма време!
При тия думи той тръгна напред, Кмичиц след него. Едва се наредиха при вратата и най-напред се показаха двама пажове, а след тях излезе бавно Ян Казимеж.
— Милостиви кралю — възкликна пан Луговски, — има новини от Ченстохова!
Восъчното лице на Ян Казимеж изведнъж се оживи.
— Какво? Къде? Кой? — попита той.
— Ето тоя шляхтич! Казва, че идва от самия манастир.
— Нима манастирът е вече превзет? — възкликна кралят. Внезапно пан Анджей се просна цял в краката на владетеля. Ян Казимеж се наведе и започна да го вдига за ръцете.
— После — викаше той, — после!… Стани, ваша милост, за Бога, стани! Говори бързо… манастирът превзет ли е?
Кмичиц скочи със сълзи в очите и викна разпалено:
— Не е превзет, милостиви господарю, и няма да бъде превзет! Шведите са бити! Най-голямото им оръдие е пръснато! Между тях цари страх, глад и мизерия! Мислят за оттегляне!…
— Слава! Слава на тебе, ангелска царице и наша царице! — каза кралят.
След тия думи той се обърна към черковната врата, свали шапка и без да влиза вътре, коленичи на снега при вратата. После опря глава в каменната рамка и потъна в мълчание. Подир малко почна да го разтърсва ридание.
Вълнение обзе всички. Пан Анджей ревеше като зубър.
След като се помоли и наплака, кралят стана успокоен, с много по-ведро лице. Той веднага попита Кмичиц за името му, а когато той му съобщи присвоеното си име, каза:
— Нека пан Луговски да те заведе веднага в нашата квартира. Ние ще закусваме и ще слушаме за отбраната.
Четвърт час по-късно Кмичиц застана в кралската стая пред високопоставено събрание. Кралят чакаше само кралицата, за да седне на утринна закуска; Мария Людвика се появи след малко. Щом я видя, Ян Казимеж викна веднага:
— Ченстохова издържала! Шведите се оттеглят! Ето пан Бабинич, който идва оттам и носи тая новина!
Черните очи на кралицата се спряха изпитателно върху младото лице на юнака и като видяха неговата искреност, светнаха радостно; а той се поклони ниско, загледа я също така смело, както могат да гледат истината и честността.
— Боже всемогъщи! — каза кралицата. — Страшно бреме свали от сърцата ни, ваша милост, и дано даде Бог това да бъде начало на промяна на съдбата. Направо от Ченстохова ли идеш?
— Не от Ченстохова, а казва, че от самия манастир. Той е един от защитниците! — извика кралят. — Златен гост!… Дано такива идват всеки ден; но дайте му възможност да заговори… Разказвай, брате, разказвай, как сте се отбранявали и как ви е пазила Божията ръка?