— Разбира се, милостиви господарко и господарю, че нищо друго, а само Божието покровителство и чудесата на пресветата Дева, които всеки ден виждахме със собствените си очи.
Тук пан Кмичиц вече се готвеше да започне разказа си, когато изведнъж започнаха да прииждат нови и нови сановници. Дойде папският нунций, после примасът Лешчински, след него свещеник Виджга, златоуст проповедник, който беше канцлер на кралицата, по-късно вармински епископ, а след това примас. Заедно с него влязоха кралският канцлер пан Коричински и французинът де Нойер, адютант на кралицата, след тях постепенно надойдоха и други големци, които не бяха напуснали владетеля в нещастието, а предпочетоха да делят с него горчивия изгнанически хляб, отколкото да нарушат дадената клетва за вярност.
А кралят бързаше да чуе, затова постоянно прекъсваше закуската си и повтаряше:
— Слушайте, ваша милост панове! Слушайте, гост от Ченстохова! Добра вест, слушайте!… От самата Ясна гура!…
При тия думи големците поглеждаха любопитно Кмичиц, който стоеше сякаш пред съд, но той, смел по природа и свикнал да общува с големци, съвсем не се смути от присъствието на толкова знаменити хора и когато всички заеха места, започна да разказва за цялата обсада.
Истината се чувстваше в неговите думи, защото говореше ясно, изразително, като войник, който сам е видял всичко, всичко е докоснал, всичко преживял. Той говореше за свещеник Кордецки като за свет пророк, хвалеше до небесата пан Замойски и пан Чарнецки, славеше другите отци, никого не изпущаше освен себе си; но цялата отбрана приписваше безусловно на пресветата Дева, на нейната милост и чудеса.
Кралят и сановниците го слушаха слисано.
Архиепископът вдигаше просълзени очи към небето, свещеник Виджга превеждаше бързо всичко на нунция, други се хващаха за главите, трети се молеха или се биеха в гърдите.
Най-сетне, когато Кмичиц стигна до последните атаки, когато започна да разказва как Мюлер докарал тежки оръдия от Краков, а между тях едно толкова голямо, че срещу него не биха могли да издържат не само ченстоховските стени, но и никои други в света — настъпи такава тишина, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе, и всички очи се впиха в неговите уста.
Но Кмичиц прекъсна внезапно и задиша бързо; светла руменина се появи по лицето му, той смръщи вежди, повдигна глава и каза смело:
— Сега трябва да говоря за себе си, при все че бих предпочел да мълча… А ако кажа нещо, което ще изглежда на хвалба, Бог ми е свидетел, че не ще сторя това за награди, защото не се нуждая от тях; най-голямата награда за мене е да пролея кръвта си за негово величество…
— Говори смело, вярваме ти! — каза кралят. — Какво стана с онова грамадно оръдие?…
— Онова оръдие… аз се прокраднах през нощта от крепостта и с барут го пръснах на парчета!
— За Бога! — възкликна кралят.
Но след този възклик настана тишина, такова изумление обхвана слушателите. Всички гледаха юнака като слънце, а той стоеше с блеснали очи, с руменина на лицето и със смело вдигната глава. А в тоя момент от него лъхаше такава заплаха и диво мъжество, та всеки неволно помисли, че такъв човек е могъл да се реши на подобен подвиг.
Затова след кратко мълчание примасът се обади:
— Това прилича на тоя човек!
— Как го направи? — извика кралят. Кмичиц разказа как бе станало всичко.
— Човек не може да повярва на ушите си! — каза канцлерът Коричински.
— Ваша милост панове! — обади се кралят. — Ние не знаехме кой стои пред нас. Още е жива надеждата, че Жечпосполита не е загинала, докато ражда такива рицари и граждани.
— Този може да каже за себе си: „Si fractus illabatur orbis, impavidum ferient ruinae!“9 — каза свещеник Виджга, който обичаше да цитира разни автори при всеки удобен случай.
— Това са почти невъзможни неща — обади се отново канцлерът. — Я кажи, рицарю, как можа да се спасиш жив от това положение и как се промъкна през шведите?
— Гърмът ме зашемети — каза Кмичиц — и едва на другия ден шведите ме намериха при окопа в безсъзнание. Веднага ме изправиха пред съд и Мюлер ме осъди на смърт.
— А ти избяга?
— Някой си Куклиновски измоли от Мюлер да ме предаде на него, за да ме ликвидира той, понеже беше страшно настървен срещу мене…
— Той е известен размирник и разбойник, чували сме тук за него — каза кастелан Кшивински. — Неговият полк се намира при Мюлер край Ченстохова… Вярно!
— Тоя Куклиновски преди това беше пратен от Мюлер в манастира и когато го изпращах до портите, започна да ме увещава като частно лице да стана изменник. Тогава аз го праснах по муцуната и го сритах с крака… Затова се заяде така с мене.