— О, виждам, че този шляхтич е от огън и сяра! — извика кралят развеселен. — На такъв не се изпречвай на пътя!… Мюлер предаде ли те тогава на Куклиновски?
— Да, милостиви господарю!… А той се затвори с мене в една празна плевня заедно с няколко души… Там ме върза с въжета и почна да ме изтезава, с огън гореше хълбоците ми.
— За Бога!
— Неочаквано го повикаха при Мюлер, а в това време дойдоха трима шляхтичи, някои си Кемличи, негови войници, които по-рано бяха служили при мене. Те убиха пазачите и ме отвързаха от гредата.
— И сте избягали. Сега разбирам — каза кралят.
— Не, милостиви господарю. Почакахме до завръщането на Куклиновски. Тогава аз накарах да го вържат за същата греда и по-добре го попекох на огън.
При тия думи пан Кмичиц, възбуден от спомените, отново почервеня и очите му светнаха като на вълк.
Но кралят, който лесно преминаваше от загриженост към веселост, от сериозност към шега, започна да удря с ръка по масата и да вика със смях:
— Пада му се! Пада му се! Такъв предател не заслужава по-добро отнасяне!
— Оставих го жив — отговори Кмичиц, — но до сутринта трябва да е замръзнал.
— Тоя човек не прощава никому! Повече такива ни трябват! — викаше кралят вече съвсем развеселен. — А ти дойде тук заедно с тия войници, нали? Как се казват те?
— Кемлич — баща и двама синове.
— Mater mea de domo est10 Кемлич — каза сериозно канцлерът на кралицата, свещеник Виджга.
— Дето ще рече, има големи и малки Кемличи — отвърна весело Кмичиц, — а тия са не само малки, но всъщност и нехранимайковци, обаче са храбри войници и ми са верни.
Канцлерът Коричински шепнеше от някое време на ухото на гнезненския архиепископ и най-сетне каза:
— Тук идват мнозина, които разправят разни измислици, за да се похвалят или с надежда за награда. Те донасят фалшиви и измамни вести, често пъти надумани от неприятеля.
Тая забележка смрази всички насъбрани. Лицето на Кмичиц се покри с пурпур.
— Аз не зная сана на ваша милост, пане — отговори той, — но трябва да е значителен, както пълнотата ти… Затова не желая да те обиждам, но смятам, че няма такъв сан, който позволява един шляхтич да бъде неоснователно обвиняван в лъжа.
— Човече! Ти говориш на великия коронен канцлер! — каза пан Луговски.
Кмичиц избухна в гняв:
— Който ме обвинява в лъжа, дори да е канцлер, ще му кажа: по-лесно е да обвиняваш в лъжа, отколкото да си излагаш живота, по-лесно е да подпечатваш с восък, отколкото с кръв!
Но пан Коричински никак не се разсърди, а отговори:
— Не те обвинявам в лъжа, пане рицарю, но ако е истина това, което каза, хълбокът ти трябва да е изгорен.
— Ела, ваше превъзходителство, някъде настрана и ще ти покажа! — викна Кмичиц.
— Няма нужда — каза кралят, — вярваме ти и без това!
— Дума да не става, милостиви кралю! — възкликна пан Анджей. — Аз сам искам това, моля го като милост, за да не може никой тук да смята, че преувеличавам, дори не знам какъв сан да има! Зле би се възнаградило страданието ми, милостиви кралю и кралице! Аз не желая награда, искам да ми се вярва, нека неверните Томовци пипнат раните ми!
— Аз ти вярвам! — каза кралят.
— Истината бликаше от думите му — добави Мария Людвика, — аз не се лъжа в хората.
Но Кмичиц скръсти молитвено ръце.
— Милостиви кралице и кралю, разрешете! Нека някой да дойде с мене настрана, че иначе ще ми бъде тежко да живея тук всред подозрения.
— Аз ще отида — каза пан Тизенхауз, млад кралски придворен.
След тия думи той отведе Кмичиц в друга стая, а по пътя му каза:
— Идвам не защото не вярвам, аз вярвам, но за да поприказвам с ваша милост. Ние сме се виждали някъде в Литва… Името не мога да си спомня, понеже може би съм видял ваша милост, когато си бил малък и аз сам съм бил тогава малчуган.
Кмичиц поизвърна лице, за да скрие внезапното си смущение.
— Може на някакъв сеймик. Покойният ми баща често ме вземаше със себе си, за да наблюдавам обществения живот.
— Възможно е… Лицето на ваша милост не ми изглежда чуждо, при все че тогава не си имал тоя белег. Гледай обаче, ваша милост, нали memoria fragilis est11, — все ми се струва, че тогава те наричаха другояче?
— Защото годините помътват паметта — отвърна пан Анджей. После влязоха в друга стая. След малко пан Тизенхауз се върна при краля.
— Печен е като на ръжен, милостиви кралю! — каза той. — Целият хълбок е напълно обгорен!
А когато и Кмичиц се върна на свой ред, кралят стана, прегърна го за главата и каза: