— Негово кралско величество има право — каза кралицата внезапно, — това са неопровержими основания, а съветът беше добър и е добър.
Тизенхауз знаеше от опит, че когато кралицата каже своето мнение, напразно човек би апелирал пред краля — толкова Ян Казимеж вярваше в нейната проницателност и разум. И сега младият човек мислеше само как кралят да прояви нужната бдителност.
— Не е моя работа да възразявам на ваши величества — отговори той. — Ако обаче ще трябва да тръгнем вдругиден, нека Бабинич да не знае това чак до часа на тръгването.
— Това може! — отвърна кралят.
— А по пътя вече аз ще го имам под око и ако — не дай боже — стане нещо, няма да се отърве жив от ръцете ми!
— Не ще има нужда — каза кралицата. — Слушай, ваша милост: не ти ще пазиш краля от нещо лошо по пътя, от предателства и от неприятелските клопки, нито Бабинич, нито драгуните, нито някаква земна сила, а Божието провидение, чието око е непрекъснато обърнато към пастирите на народите и Божиите помазаници. То именно ще го пази, то ще го запази и ще го отведе щастливо, а в случай на нужда ще му изпрати такава помощ, каквато вие дори не можете да помислите, вие, които вярвате само в земните сили.
— Ваше величество кралице! — отговори Тизенхауз. — И аз вярвам, че без волята Божия на никого не ще падне косъм от главата, но че поради грижа за кралската особа се страхувам от изменници, това не е грях.
Мария Людвика се усмихна милостиво.
— Но твърде прибързано съдиш и с това хвърляш позор върху цял един народ, в който, както каза същият този Бабинич, още не се е намерил някой да вдигне ръка срещу собствения си крал… Затова нека не ти се вижда чудно, че след такова отстъпване от нас, след такова нарушаване на клетвата за вярност, която изпитахме двамата с милостивия крал, аз казвам, че никой още не се е осмелил на такава простъпка, дори от тия, които и днес още служат на шведите.
— А писмото на княз Богуслав, милостива кралице?
— Писмото е лъжливо! — каза кралицата решително. — Ако има някой човек в Жечпосполита, който е готов да предаде дори краля, това може да бъде именно княз Богуслав, защото той само по име принадлежи към тоя народ.
— С две думи, не обвинявай Бабинич — каза кралят, — тъй като, що се отнася и до неговото име, нещо трябва да ти се е объркало в главата. Пък и той би могъл да бъде разпитан, но как да му кажеш тук? Как да го попиташ: „Ако не се казваш Бабинич, тогава, как се казваш?“ Един честен човек може силно да го заболи от такъв въпрос, а аз залагам главата си, че той е честен човек.
— Не бих искал, милостиви господарю, да се убедя в неговата честност срещу такава цена.
— Добре, добре! Ние ти благодарим за твоята грижливост. Утрешния ден ще прекараме в молитва и покаяние, а вдругиден на път! На път!
Тизенхауз се оттегли с въздишка и още същия ден започна при най-голяма тайна да подготвя заминаването. Дори не всички сановници, които щяха да придружават краля, бяха уведомени за времето. Само на прислугата бе казано конете да бъдат готови, защото всеки ден могат да тръгнат с господарите за Рачибож.
Целия следващ ден кралят не се показа никъде, дори в черквата, но пък у дома си лежа до късна нощ ничком на земята с разперени ръце, като постеше и молеше царя на царете да му помогне не за него, а за Жечпосполита.
Мария Людвика също така се молеше заедно с девойките.
Най-сетне нощта подкрепи силите на отрудените и когато още в тъмно камбаната на глоговската черква призова за утринна, удари и часът на сбогуването.
Шеста глава
Преминаха през Рачибож, където само нахраниха конете. Никой не позна краля, никой не прояви интерес към групата, вниманието на всички беше заето от неотдавнашното преминаване на драгуните, между които, според всеобщото мнение, се намирал полският монарх.