При тия думи Кмичиц свали шапката си и показа на краля дълбоката бразда, чиито белезникави ръбове се виждаха много добре.
— Не се срамувам от тая рана — каза той, — защото ми я нанесе такъв майстор, какъвто няма втори в Жечпосполита.
— А кой е такъв майстор?
— Пан Володиовски.
— За Бога! Та аз го познавам. Той показа чудеса при Збараж. А после бях на сватбата на неговия другар Скшетуски, който пръв ни донесе новини от обсадения Збараж. Това са големи рицари! А с тях беше и трети; него цялата войска славеше като ненадминат рицар. Един дебел шляхтич и толкова забавен, че на сватбата за малко не си скъсахме червата от смях.
— Това е пан Заглоба, отгатнах! — каза Кмичиц. — Той не е само храбър човек, но и пълен с най-удивителни хитрости.
— Не знаеш ли какво правят сега те?
— Володиовски командваше драгуните на княза вилненски воевода.
Кралят се намуси.
— И сега служи на шведите заедно с княза воевода?
— Той ли? На шведите? Той е при пан Сапеха. Сам видях как след измяната на княза воевода захвърли жезъла си в краката му.
— О, той е достоен войник! — отговори кралят. — От пан Сапеха получихме съобщение от Тикочин, където е обсадил княза воевода. Да му даде Бог щастие! Ако всички приличаха на него, шведският неприятел вече щеше да съжалява за своята акция.
Тук Тизенхауз, който бе слушал целия разговор, попита внезапно:
— Значи, ваша милост, си бил у Радживил в Кейдани?
Кмичиц се смути леко и започна да подхвърля своята бойна секира.
— Бил съм.
— Остави секирата на мира — продължи Тизенхауз. — А какво си правил в княжеския двор?
— Бях гост — отговори пан Кмичиц нетърпеливо — и ядох хляба на княза, докато ми се втърси след измяната му.
— А защо не отиде при пан Сапеха с другите благородни войници?
— Защото бях дал обет да отида в Ченстохова, което можеш лесно да разбереш, ваша милост, като ти кажа, че нашата Остра брама20 беше окупирана от септентрионите.
Пан Тизенхауз започна да върти глава и да цъка така, че то обърна вниманието на краля, който също загледа изпитателно Кмичиц.
А той, загубил търпение, се обърна към Тизенхауз и каза:
— Ваша милост пане! Защо аз не те разпитвам къде си бил и какво си правил?
— Разпитвай ме, ваша милост — отговори Тизенхауз. — Аз нямам какво да крия.
— Аз пък не съм изправен пред съд, а ако се изправя някога, не ти, ваша милост, ще бъдеш мой съдия. Затова остави ме на мира, за да не загубя търпение.
След тия думи той хвърли така силно секирата си нагоре, че тя чак се смали във висините, а кралят повдигна очи след нея и в този момент вече не мислеше за нищо друго освен за това, дали Бабинич ще успее да я хване във въздуха или не…
Бабинич пришпори коня, полетя и я хвана.
Но същата тая вечер Тизенхауз каза на краля:
— Милостиви господарю, тоя шляхтич ми харесва все по-малко!…
— А на мене все повече! — каза кралят и изду уста.
— Чух днес как един от хората му го нарече полковник, а той само го изгледа заплашително и оня веднага се сконфузи. Тук има нещо!
— И на мене ми се струва понякога — каза кралят, — че той не иска да приказва всичко, но това е негова работа.
— Не, милостиви господарю! — извика Тизенхауз рязко. — Това не е негова работа, това е наша работа и на цяла Жечпосполита… Защото, ако той е някой продажник, който подготвя гибелта или пленничеството на ваше кралско величество, тогава заедно с ваше кралско величество ще загинат всички ония, които в тоя момент вдигат оръжие, ще загине цяла Жечпосполита, понеже само ти, милостиви господарю, можеш да я спасиш.
— Тогава утре аз сам ще го разпитам.
— Дано да съм лъжлив пророк, но в очите му не виждам нищо добро. Той е много ловък, много смел, прекалено решителен, а такива хора са готови на всичко.
Кралят се обезпокои.
На другия ден, когато тръгнаха на път, той кимна на Кмичиц да се приближи до него.
— Ти къде си бил полковник? — попита кралят внезапно. Настана кратко мълчание.
Кмичиц се бореше със себе си; пареше го желанието да скочи от коня, да падне пред нозете на краля и веднъж завинаги да каже цялата истина.
Но после с ужас помисли колко страшно впечатление ще направи името Кмичиц, особено след писмото на княз Богуслав Радживил.
Как ще успее той, някога дясна ръка на княза вилненски воевода, той, благодарение на когото Радживил взе връх, като му помогна да разбие непокорните хоронгви, който му сътрудничеше в измяната, как ще успее той, заподозреният и обвиненият в най-страшното престъпление, в посегателство срещу кралската особа, сега да убеди краля, епископите и сенаторите, че се е поправил, че се е преродил и с кръвта си е изкупил своите грехове?… С какво ще потвърди искрената си добронамереност, какви доказателства може да представи освен голи думи?…
20
Една от крепостните врати на град Вилно, над която има параклис също с чудотворна икона на св. Богородица. — Бел.прев.