Всички видяха това, слязоха и последваха примера му; а кралят изгнаник се просна след малко цял на снега и започна да целува тая земя, толкова обичана и толкова неблагодарна, която в момент на нещастие бе отказала убежище за неговата кралска глава.
Настана тишина, нарушавана само от въздишки.
Вечерта беше мразовита, ясна, планините и върхарите на близките ели горяха в пурпур, а по-далечните вече бяха започнали да се обличат в тъмен виолет, но пътят, върху който лежеше кралят, блестеше ту като червена, ту като златна лента; и тия блясъци падаха върху него, върху епископите и сановниците.
Изведнъж от върховете задуха вятър и се втурна надолу към долината, понесъл върху крилете си снежни искри. И близките ели започнаха да свеждат покритите си със заледен сняг върхари, да се кланят на владетеля и да шумят високо и радостно, сякаш пееха старинната песен: „Добре дошъл, добре ни дошъл, мили господине!“…
Мракът вече изпълваше въздуха, когато кралската свита продължи пътя си. Зад теснината се простря по-широка долина, другият край на която се губеше в далечината. Блясъците наоколо гаснеха, само на едно място небето още светеше червено.
Кралят започна да чете „Ave Maria“, а след него другите заповтаряха съсредоточено набожните думи.
Отдавна невижданата родна земя, планините, покривани от нощта, гаснещото сияние, молитвите — всичко това настрои тържествено сърцата и умовете, та след свършването на молитвите кралят, сановниците и рицарите пътуваха всред мълчание.
После настъпи нощ, само на изток небето светеше все по-червено.
— Ще отидем към ония сияния — каза най-после кралят, — чудно е, че още светят.
В тоя момент Кмичиц долетя на коня си.
— Милостиви господарю! Това е пожар! — викна той. Всички се спряха.
— Как така! — попита кралят. — На мене ми се струва, че това е сияние!…
— Пожар, пожар! Аз не се лъжа! — викаше пан Кмичиц.
И наистина от всички, които придружаваха краля, той най-добре разбираше тия неща.
Впрочем по-дълго не можеха да се съмняват, защото над това предполагаемо сияние се издигна нещо като червени облаци, които се виеха на кълба и ставаха ту по-светли, ту по-тъмни.
— Навярно Живец гори! — извика кралят. — Може би неприятелят върлува там!
Той не беше още свършил, когато до ушите на загледалите се долетя човешка врява, пръхтене на коне и двайсетина тъмни фигури се замяркаха пред свитата.
— Стой! Стой! — започна да вика Тизенхауз. Фигурите се спряха, сякаш не знаеха какво трябва да правят по-нататък.
— Хора! Кои сте вие! — попитаха от свитата.
— Свои! — обадиха се няколко гласа. — Свои! Бягаме от Живец, за да спасим живота си; шведите горят Живец и избиват хората!
— Стойте, за Бога!… Какво приказвате?… Откъде са се взели те там?
— Те, господарче, дебнеха за нашия крал. Много са, много! Дано света Богородица го пази!
Тизенхауз загуби за кратко ума и дума.
— Ето какво значи да пътуваме в малка група! — викна той на Кмичиц. — Трябва да бъдеш убит за такъв съвет!
Но Ян Казимеж започна да разпитва сам бегълците.
— А къде е кралят? — попита той.
— Кралят отиде в планините с голяма войска и преди два дни мина през Живец, но те го настигнаха и са се били някъде близо до Суха… Не знаем дали са го хванали или не, но днес надвечер се върнаха в Живец и горят, избиват…
— Вървете с Бога напред, хора! — каза Ян Казимеж. Бегълците прелетяха бързо.
— Ето какво би се случило с нас, ако бяхме пътували с драгуните! — извика Кмичиц.
— Милостиви господарю! — обади се епископ Гембицки. — Неприятелят е пред нас… Какво трябва да правим?
Всички заобиколиха краля, сякаш искаха със себе си да го предпазят от внезапната опасност, но той гледаше към пожарното сияние, което се отразяваше в зениците му, и мълчеше, и никой друг не бързаше да изкаже пръв мнението си, толкова тежко беше да се даде някакъв добър съвет.
— Когато напуснах отечеството, светеше ми пожарно сияние — каза най-после Ян Казимеж, — когато влизам в него, свети ми втори пожар…
И отново настана мълчание, само че по-дълго от предишното.
— Кой желае да посъветва нещо? — попита накрая епископ Гембицки.
Тогава прозвуча гласът на Тизенхауз, пълен с горчивина и укор:
— Който не се поколеба да изложи на риск особата на владетеля, който увещаваше краля да пътува без стража, сега нека той да даде съвет!
В тоя миг един конник излезе от кръга; беше Кмичиц.
— Добре — каза той.
И като се вдигна от стремената, обърна се към хората си, които стояха малко встрани, и викна:
— Кемличи, след мене!
Каза това и препусна коня в галоп, а след него трима конници полетяха колкото конете им можеха да издържат. Вик на отчаяние се изтръгна от гърдите на пан Тизенхауз.