— Това е заговор! — каза той. — Предателите ще съобщят за нас! Ваша милост господарю, спасявай се, докато е време, защото скоро неприятелят ще затвори теснината! Ваше кралско величество, спасявай се! Назад! Назад!
— Да се връщаме, да се връщаме! — завикаха в един глас епископите и сановниците.
Но Ян Казимеж се нервира, от очите му започнаха да изскачат светкавици, внезапно той извади шпагата от ножницата и викна:
— Не дай боже да напускам втори път собствената си земя! Нека става, каквото е писано, стига ми вече!
И той пришпори коня си, за да тръгне напред, но сам нунцият хвана поводите.
— Ваше кралско величество — каза той внушително, — ти носиш върху себе си съдбата на отечеството и католическата църква, следователно нямаш право да излагаш своята особа.
— Не бива! — повториха епископите.
— Няма да се върна в Шльонск, да ми помага светият кръст! — отговори Ян Казимеж.
— Милостиви господарю! Изслушай молбите на твоите поданици — каза сандомежкият кастелан, като скръсти молитвено ръце. — Ако в никакъв случай не желаеш да се върнеш в земите на императора, тогава поне да се отклоним от това място и да се насочим към унгарската граница или да преминем назад по теснината, та да не ни отсекат пътя за връщане. Там ще чакаме. В случай че нахлуе неприятел, спасението ще ни е в конете, но поне няма да ни затворят в клопка.
— Нека бъде така — каза кралят по-меко, — аз не отхвърлям разумния съвет, обаче втори път не ще отида в изгнание. Ако оттук не ще можем да преминем, тогава ще се промъкнем от другаде. Все пак аз мисля, че ваши милости се страхувате напразно. Щом тия шведи са ни търсили между драгуните, както казаха хората от Живец, това именно е доказателство, че те не знаят за нас и че не е имало никакво предателство или заговор. Помислете, ваша милост панове, вие сте хора с опит. Тия шведи не биха нападали драгуните, не биха гръмнали нито веднъж срещу тях, ако знаеха, че ние пътуваме след драгуните. Успокойте се, ваши милости! Бабинич отиде със своите за сведения и сигурно ще се върне скоро.
Кралят каза това и обърна коня към теснината, последван от другите. Спряха се там, където първият срещнат планинец им беше показал границата.
Измина четвърт час, после половин и цял час.
— Не забелязвате ли, ваши достойнства — обади се внезапно ленчицкият воевода, — че пожарът намалява?
— Гасне, гасне почти пред очите ни — отвърнаха няколко гласа.
— Това е добър знак! — забеляза кралят.
— Аз ще отида напред с двайсетина души — обади се Тизенхауз. — Ще спрем на един-два хвърлея място и ако шведите идат, ще ги задържим, докато загинем. Но във всеки случай ще има време да се помисли за безопасността на ваше величество.
— Стой заедно с всичките, забранявам ти да отиваш! — каза кралят.
А на това Тизенхауз:
— Милостиви господарю! После заповядай да ме разстрелят за непослушание, но сега ще тръгна, защото въпросът е за тебе!
И като повика двайсетина войници, на които можеше да разчита при всяко обстоятелство, тръгна напред.
Спряха се при втория изход от теснината за долината, застанаха тихо с готови пушки и слухтяха за всеки шумол.
Мълчанието продължи много, докато накрай чуха хръскане на тъпкан от копита сняг.
— Идат! — прошепна един от войниците.
— Това не е никакъв отряд, чуват се само няколко коня — отговори друг. — Пан Бабинич се връща!
В това време конниците се приближиха на няколко десетки крачки в мрака.
— Кой е там? — викна Тизенхауз.
— Свой! Не стреляй! — прозвуча гласът на пан Кмичиц.
В същия момент сам той се появи пред Тизенхауз и без да го познае в тъмнината, попита:
— А къде е кралят?
— Там, по-нататък, зад теснината! — отговори Тизенхауз успокоен.
— Кой говори, защото не мога да позная?
— Тизенхауз! А какво е това голямо нещо, което носиш пред себе си, ваша милост?
При тия думи той посочи нещо тъмно, което висеше на седлото пред Кмичиц.
Но пан Анджей не отговори нищо и продължи пътя си. Когато стигна до кралската свита, позна особата на краля, защото зад теснината беше много по-светло и извика:
— Милостиви господарю, пътят е свободен!
— В Живец няма ли вече шведи?
— Оттеглили се към Вадовице. Това било немска наемна част. Пък ето и един от тях, сам го разпитай, милостиви господарю!
И изведнъж пан Анджей така хвърли от седлото на земята онова нещо, което държеше пред себе си, та чак стон се разнесе в нощната тишина.
— Какво е това? — попита кралят слисан.