— Това ли? Райтар!
— За Бога! Значи, ти докара и пленник за разпит? Как стана това? Разправяй!
— Милостиви господарю! Когато вълкът върви нощем подир стадо овце, не му е трудно да отвлече една от тях, пък и да си кажа истината, това не ми е първица.
Кралят вдигна ръце към главата си.
— Ех, войник на място е тоя Бабинич, пала го палила! Представете си, ваша милост панове… Виждам, че с такива слуги мога да отида дори всред шведите!
В това време всички наобиколиха райтара, който обаче не ставаше от земята.
— Питай го, милостиви господарю — каза Кмичиц с малко самохвалство в гласа, — при все че не зная дали ще може да отговаря, защото е малко поудушен, а няма с какво да го припека тук.
— Налейте му водка в гърлото — каза кралят.
И наистина това лекарство помогна по-добре от припичането, защото райтарът скоро придоби сили и глас. Тогава пан Кмичиц допря върха на рапирата си до гърлото му и му заповяда да разкаже цялата истина.
Пленникът призна, че е от полка на полковник Ирлехорн, че имали сведения за преминаването на краля с драгуните, та ги нападнали при Суха, но били бити здравата и се принудили да се оттеглят в Живец, откъдето тръгнали за Вадовице и Краков, защото такава била заповедта.
— В планините дали няма други шведски части? — питаше Кмичиц на немски, като бодеше малко по-силно гърлото на райтара.
— Може да има — отговори райтарът с прекъсван глас. — Генерал Дъглас е разпратил разезди, но всички те се оттеглят, защото селяните ги нападат из теснините.
— А около Живец само вие ли бяхте?
— Само ние.
— А знаете ли, че полският крал вече е минал.
— Минал е с тия драгуни, които се сблъскаха с нас в Суха, мнозина са го видели.
— Защо не го преследвахте?
— Страхувахме се от планинците.
Тук Кмичиц отново се обади на полски:
— Милостиви господарю! Пътят е свободен, а и за нощуване ще се намери място в Живец, тъй като само част от селището е изгорено.
Но недоверчивият Тизенхауз разговаряше през това време с войницкия кастелан и казваше така:
— Това е или голям и ценен като злато войник, или най-хитър предател… Обърни внимание, ваше достойнство, че всичко това може да бъде симулирано; от пленяването на тоя райтар до неговите показания. Ами ако това е нагласено? Ако шведите чакат спотаени в Живец? Ако кралят отиде там и попадне в клопка?…
— По-сигурно е да проверим — отговори войницкият кастелан. Тогава пан Тизенхауз се обърна към краля и каза високо:
— Милостиви господарю, разреши аз да тръгна напред за Живец и да се убедя дали е истина това, което казват тоя рицар и райтарът.
— Нека бъде така! Разреши, милостиви господарю, да заминава! — извика Кмичиц.
— Заминавай — каза кралят, — но и ние ще тръгнем по малко напред, че е студено.
Пан Тизенхауз се понесе бързо, а кралската свита тръгна бавно след него. Кралят възвърна доброто си и весело настроение и след някое време каза на пан Кмичиц:
— Но с тебе човек би могъл да ловува за шведи като със сокол, защото нападаш с изненада!
— Така и беше — отговори пан Анджей. — А когато ваше величество пожелае да ловува, соколът е винаги готов.
— Казвай как го пипна.
— Това не е трудно, милостиви господарю! Обикновено когато един полк се движи, винаги петнайсетина души се влачат отзад, а тоя беше останал на половин хвърлей място след другите. Приближих се зад него; той мислеше, че съм негов другар, не се пазеше и докато се опомни, аз вече го грабнах и му запуших устата, за да не вика.
— Ти каза, че това не ти е първица. Нима и друг път вече си ловил хора така?
Кмичиц се засмя.
— Ой, ой! Милостиви господарю! Правил съм и това, и нещо повече! Нека ваше кралско величество само заповяда, и отново ще полетя, ще ги настигна, понеже конете им са уморени, и ще пипна още един, а и на моите Кемличи ще заповядам да хванат.
Пътуваха известно време в мълчание, внезапно се чу конски тропот и долетя Тизенхауз.
— Ваше величество — каза той, — пътят е свободен и мястото за нощуване поръчано.
— Не казах ли?! — извика Ян Казимеж. — Напразно се тревожехте, ваша милост панове… Да вървим сега, да вървим, защото трябва да си починем!
Всички тръгнаха в тръс, бодро, весело и след един час умореният крал заспа спокоен сън на собствена земя. Същата вечер пан Тизенхауз се приближи до пан Кмичиц.
— Прости ме, ваша милост — каза той, — от обич към господаря те подозирах.
Но Кмичиц си дръпна ръката.
— О, дума да не става! — отговори той. — Ти ме правеше изменник и продажник…
— Аз бих направил и нещо повече, бих застрелял ваша милост — каза Тизенхауз, — но когато се убедих, че ти си благороден човек и обичаш краля, протегнах ти ръка. Ако желаеш, приеми я, ако не желаеш, не я приемай… Бих предпочел да си съперничим с тебе само в привързаността към кралската особа… Но и от друга емулация21 не ще се уплаша.