Последното мнение надделя, понеже по тоя начин среща с шведите беше почти невероятна, а и кралят се забавляваше от тоя „орлов“ път през пропасти и облаци.
И така тръгнаха от Нови Тарг малко на югозапад, като оставиха отдясно Бели Дунаец. Отначало пътят минаваше по доста открита и просторна местност, но колкото повече напредваха, планините почнаха да се скупчват, долините да се стесняват. Движеха се по пътищата, по които конете едва можеха да пристъпват. Понякога хората трябваше да слизат от тях и да ги водят за поводите, но и тогава често пъти те се противяха, наостряха уши и протягаха отворени, бухнали от пара ноздри към пропастите, от чиито дълбочини сякаш надничаше смъртта.
Планинците, свикнали с урвищата, често пъти обявяваха за добри такива пътища, по които на несвикналите хора шумеше в главите и им се виеше свят. Най-сетне навлязоха в някакъв скалист пролом, дълъг, прав и толкова тесен, че едва трима души можеха да се движат един до друг.
Тоя пролом беше нещо като безкраен коридор. Две високи скали го затваряха отляво и отдясно. Тук-таме обаче ръбовете им се разтваряха и образуваха не толкова стръмни наклони, покрити със снежни преспи, обградени от черна гора. Но вихрите бяха издухали снега от дъното на теснината и конските копита навсякъде звънтяха по каменлива почва. В тоя момент обаче не духаше вятър и цареше толкова глуха тишина, че в ушите чак звънеше. Само отгоре, където между залесените ръбове се виждаше лазурен пояс от небето, от време на време прелитаха черни птици, които пляскаха с крила и грачеха.
Кралската свита спря на почивка. От конете се вдигаха кълба пара, а и хората бяха изморени.
— Това Полша ли е или Унгария? — попита след малко кралят водача.
— Това е още Полша.
— А защо не завихме веднага за Унгария.
— Защото не може. Тоя пролом ще завие по-нататък, после ще има водопад, а зад водопада пътечка отива до пътя. Там ще завием, ще минем още една теснина и едва тогава ще бъде Унгария.
— Като че ли беше по-добре още отначало да тръгнем по пътя — каза кралят.
— Тихо!… — отговори внезапно планинецът. И той скочи до скалата и залепи ухо на нея.
Всички впиха в него очи, а лицето му се промени в миг и той каза:
— Зад завоя иде войска откъм потока!… За Бога! Дали това не са шведи?!
— Къде? Как? Какво?… — почнаха да питат от всички страни. — Нищо не се чува!…
— Защото там има сняг. Господи, Иисусе Христе! Вече са близо!… Ей сега ще се покажат!…
— Може да са хора на маршала? — каза кралят.
В тоя момент Кмичиц пришпори коня си.
— Ще отида да видя! — каза той.
Тримата Кемличи го последваха веднага като ловни кучета след ловеца, но едва мръднаха от мястото си и завоят на теснината на сто крачки пред тях се затъмни от хора и коне.
Кмичиц погледна… и душата му се затресе от ужас. Това бяха шведи.
Те се появиха толкова близо, че оттеглянето беше невъзможно, особено понеже конете на кралската свита бяха изморени. Оставаше само да си пробият път, да загинат или да паднат в плен. Безстрашният крал разбра това в един миг и хвана дръжката на шпагата!
— Прикрийте краля и назад! — викна Кмичиц. Тизенхауз с двайсет души в миг излезе напред, но Кмичиц, вместо да се присъедини към тях, тръгна с дребен тръс срещу шведите.
А понеже беше с шведска униформа, същата, с която се беше облякъл, когато излизаше от манастира, сега шведите не разбраха какъв е той. Когато видяха да се приближава конник с такова облекло, те навярно сметнаха цялата кралска свита за някакъв техен разезд, та не ускориха хода си, само капитанът, техен командир, излезе пред първата тройка.
— Какви хора сте вие? — попита той по шведски, като гледаше страшното и бледо лице на приближилия се юнак.
Кмичиц дояха толкова близко до него, че коленете им почти се докоснаха, и без да каже нито дума, гръмна с пистолета си в самото му ухо.
Вик на ужас се изтръгна от гърдите на райтарите, но още по-мощно прозвуча гласът на пан Анджей:
— Бий!
И както скалата, откъсната от опората си, се търкаля в пропастта и смазва всичко, така и той връхлетя върху първата редица, като сееше смърт и унищожение. Двамата млади Кемличи, подобни на две мечки, се втурнаха след него в бъркотията. Звънът на сабите от броните и шлемовете се разнесе като трясък от чукове и веднага му запригласяха крясъци и стон.