В първия момент на ужасените шведи се стори, че трима великани ги бяха нападнали в дивата планинска клисура. Първите тройки се отдръпнаха, объркани пред страшния мъж, и докато последните едва се показваха иззад завоя, средата се струпа плътно и разбърка. Конете започнаха да се хапят и ритат. Войниците от по-задните тройки не можеха да стрелят, не можеха да отидат на помощ на предните, които гинеха под ударите на тримата великани. Напразно се навеждат, напразно насочват острия, нападателите трошат сабите, събарят хората и конете. Кмичиц така изправи коня си, че копитата му се надвесиха над главите на райтарските жребци, а сам той беснееше, сечеше, мушкаше. Кръв обля лицето му, от очите му бликаше огън, всички мисли в него угаснаха, остана само една: ще загине, но трябва да задържи шведите. Тая мисъл се превърна в някакъв див устрем, та силите му се утроиха, движенията му станаха подобни на движенията на рис: бесни, бързи като светкавици. И със свръхчовешки удари на сабята си събаряше хората, както мълнията събаря млади дръвчета; двамата млади Кемличи вървяха до самия него, а старият, застанал малко по-назад, току мушкаше рапирата си между синовете така бързо, както змията боде с жилото си, и я изтегляше кървава.
В това време около краля настана движение. Както при Живец, така и сега нунцият държеше коня му за поводите, от другата страна ги беше хванал краковският епископ и с всички сили блъскаха жребеца назад, а кралят го бодеше с шпорите си, та той чак се изправяше.
— Пуснете ме!… — викаше кралят. — За Бога! Ще минем през неприятелите!
— Господарю, мисли за отечеството! — викаше краковският епископ.
И кралят не можеше да се изтръгне от ръцете им, особено защото отпреде му беше заприщил пътя младият Тизенхауз с всичките си хора. Той не отиваше да помогне на Кмичиц, беше го пожертвал, желаеше само да спасява краля.
— В името на Христа! — викаше той отчаяно. — Ония ще загинат!… Милостиви господарю, спасявай се, докато е време! Аз още ще ги задържа тук.
Но веднъж раздразнена, кралската упоритост не се съобразяваше с нищо и с никого. Ян Казимеж бодна още по-силно жребеца с шпорите си и вместо да се оттегля, тръгна напред.
А времето течеше и всеки миг забавяне можеше да докара гибел.
— Ще загина на моя земя!… Пуснете ме!… — викаше кралят.
За щастие поради теснотата на мястото само малък брой хора можеха да действат срещу Кмичиц и тримата Кемличи, затова те успяха да се задържат по-дълго. Но постепенно и техните сили почнаха да се изчерпват. На няколко пъти шведските рапири докоснаха тялото на Кмичиц и от него потече кръв. Очите му се заслониха като с мъгла. Дъхът в гърдите спираше. Той почувства приближаването на смъртта, затова желаеше само да продаде скъпо живота си. „Поне един още!“ — повтаряше си той и стоварваше желязното острие върху главата или рамото на най-близкия райтар, а после се обръщаше към друг; но след първото объркване шведите сякаш се засрамиха, че четирима мъже бяха успели да ги държат толкова дълго, и нападнаха с ярост; изведнъж самата тежест на хората и конете тласна четиримата назад и ги блъскаше все по-силно и по-бързо.
Ненадейно конят на Кмичиц падна и вълната покри конника.
Тримата Кемличи се мятаха още някое време, подобни на плувци, които, примирени с мисълта, че се давят, се мъчат да задържат колкото е възможно по-дълго главите си над повърхността на морската шир, но скоро потънаха и те…
Тогава шведите се понесоха като вихър към кралската свита.
А Тизенхауз с хората си скочи срещу тях и се сблъскаха така, та чак трясък се разнесе по планините.
Но какво значеше тая нова тизенхаузовска групичка срещу силния разезд от близо триста конници!
Нямаше вече съмнение, че за краля и свитата му неизбежно ще удари съдбоносният час на гибел или пленничество.
Изглежда, че Ян Казимеж предпочиташе първото пред второто, затова най-сетне изтръгна поводите от ръцете на двамата епископи и бързо се понесе подир Тизенхауз.
Внезапно спря като вкопан.
Стана нещо необикновено. На тия, които гледаха, се стори, че самите планини идат на помощ на законния крал и владетел.
Ето че внезапно ръбовете на пролома затрепераха, сякаш земята се бе разтърсила из основи, сякаш горите, които растяха по стръмнината, искаха да вземат участие в боя, и дървета, снежни буци, лед, камъни, скални късове започнаха да се търкалят с шум и трясък върху притиснатите на дъното шведски редици; в същото време нечовешки вой се разнесе от двете страни на теснината.