А долу, в редиците, настъпи такава бъркотия, която надминава човешкото въображение. На шведите се стори, че планините са се сринали и се изсипват върху тях. Вдигна се врява, плач на смазвани мъже, отчаяни викове за помощ, конско цвилене, скърцане и страхотен звънтеж на скални отломъци, които се удряха о броните.
Най-сетне хората и конете образуваха един куп, който се валяше конвулсивно, мачкаше се, беше пълен със стонове, със страхотно отчаяние.
А камъните и скалните отломъци се търкаляха неумолимо върху безформените вече маси от конски и човешки тела и непрекъснато ги смазваха.
— Планинци! Планинци! — започнаха да викат в кралската свита.
— Със секирите срещу тия кучи синове! — обадиха се гласове отгоре.
И в тоя момент по двата скалисти ръба се появиха дългокоси глави с обли кожени шапки, а зад тях се показаха тела и неколкостотин странни фигури започнаха да се спускат надолу по заснежените наклони.
Тъмните и бели клашници, които стърчеха над раменете им, ги правеха да изглеждат като някакви страшни хищни птици. Те се смъкнаха мигновено на пътя; съскането на секирите им заприглася зловещо на дивите им викове и на стоновете на доубиваните шведи. Сам кралят искаше да спре сечта; някои още живи райтари се хвърляха на колене, вдигаха беззащитни ръце и молеха за спасение. Нищо не помогна, нищо не спря отмъстителните брадви и четвърт час по-късно в теснината нямаше нито един жив швед.
После кървавите планинци почнаха да се изсипват към кралската свита.
Нунцият гледаше слисан тия непознати му хора, едри, силни, облечени отчасти с овчи кожи, цели в кръв, които размахваха още топлите си секирки.
Но при вида на епископите те свалиха шапки. Мнозина коленичиха в снега.
Краковският епископ вдигна към небето просълзени очи.
— Ето Божията помощ, ето провидението, което бди над величеството.
После се обърна към планинците и каза:
— Хора, кои сте вие?
— Тукашни! — отговориха от тълпата.
— Знаете ли вие на кого дойдохте на помощ… Това е вашият крал и господар, него вие спасихте!
При тия думи всред тълпата започнаха да викат: „Кралят! Кралят! Иисусе, света Богородице, кралят!“ И верните планинци започнаха да се притискат около владетеля. С плач го заобиколиха отвсякъде, с плач целуваха краката му, стремето, дори копитата на неговия кон. Настана такова въодушевление, такъв вик и ридание, та чак епископите трябваше да задържат прекаления ентусиазъм от страх за кралската особа.
А кралят стоеше всред верния си народ като пастир между овцете си и едри, светли като бисери сълзи се стичаха по лицето му.
После лицето му засия, сякаш в душата му внезапно беше станала някаква промяна, сякаш някаква нова, родена на небето велика мисъл бе засветила в главата му, и той даде знак с ръка, че иска да говори, а когато зацари тишина, каза с висок глас, за да може да го чуе цялото множество:
— Боже, който ме спаси чрез ръцете на простия народ, заклевам се в мъките и смъртта на твоя син, че отсега нататък ще бъда баща и на тоя народ.
— Амин! — повториха епископите.
И някое време цареше тържествено мълчание, а после избухна нова радост. Започнаха да разпитват планинците откъде са се взели в тия теснини и как са се намерили тъкмо навреме, за да дойдат на помощ на краля.
Разказваха, че около Чорщин се въртели големи шведски разезди, които не нападали самия замък, а сякаш търсели някого и чакали. Планинците били чули също така за битката, която тия разезди водили с някаква войска, всред която се намирал и сам кралят. Тогава решили да вмъкнат шведите в примка, пратили им фалшиви водачи и нарочно ги примамили в тая теснина.
— Ние видяхме — казаха планинците — как ония четирима рицари нападнаха тези кучета и искахме да им отидем на помощ, но ни беше страх да не подплашим много рано тия кучи синове.
Внезапно кралят се хвана за главата.
— Боже, света Богородице! — викна той. — Потърсете ми Бабинич! Нека поне да го погребем!… И тоя именно човек смятаха за предател, тоя, който пръв проля кръвта си за нас!
— Виновен съм, милостиви пане! — обади се Тизенхауз.
— Търсете го, търсете! — викаше кралят. — Няма да си тръгна оттук, докато не видя лицето му и не се сбогувам с него.
Войниците заедно с планинците се спуснаха към мястото на първия бой и скоро извадиха пан Анджей изпод купа от конски и човешки трупове. Лицето му беше бледо, цяло обляно с кръв, която се беше съсирила по мустаците му на дебели висулки; очите му бяха притворени; бронята нагъната от ударите на мечовете и конските копита. Но тая броня именно го беше запазила от смазване и на войника, който го вдигна, се стори, че чу тих стон.