— За Бога! Той е жив! — викна войникът.
— Снемете му бронята! — викаха други. Веднага прерязаха ремъците. Кмичиц отдъхна по-дълбоко.
— Диша! Диша! Жив е! — повториха няколко гласа.
А той полежа така неподвижен, после отвори очи. Тогава един от войниците вля в устата му малко вода, а други го вдигнаха под мишница.
В тоя момент долетя бързешком самият крал, до чиито уши беше стигнал викът, повтарян от всички уста.
Войниците довлякоха пред него пан Анджей, който не можеше да се държи на крака и изпадаше от ръцете им. Но при вида на краля съзнанието му се върна за миг, почти детска усмивка блесна на лицето му, а бледите му устни прошепнаха ясно:
— Моят господар, моят крал е жив… свободен… И сълзи блеснаха в зениците му.
— Бабинич! Бабинич! С какво ще те наградя?! — викаше кралят.
— Аз не съм Ба-би-нич, аз съм Кми-чиц! — прошепна рицарят.
Каза това и увисна като мъртъв в ръцете на войниците.
Осма глава
Понеже планинците увериха, че по пътя за Чорщин не се чува за никакви други шведски части, кралската свита зави към тоя замък и скоро се намери на широк друм, по който пътуването беше по-лесно и не толкова уморително. Пътуваха всред песни на планинците и възгласи: „Кралят иде! Кралят иде!“ — а по пътя към тях се присъединяваха нови и нови групи хора, въоръжени с тояги, коси, вили и пушки, така че скоро Ян Казимеж застана начело на значителен отряд от наистина необучени хора, но готови всеки миг да тръгнат с него дори за Краков и да пролеят кръвта си за своя владетел. При Чорщин вече над хиляди „газди“ и полудиви пастири обграждаха краля.
Започна да приижда и шляхта от околностите на Нови и Стари Сонч. Те съобщиха, че тая сутрин един полски полк под командването на Войнилович разбил при самия град Нови Сонч значителна шведска част, почти всичките хора от която загинали или се удавили в реките Каменна и Дунаец.
Оказа се, че това е истина, защото след малко по пътя се замяркаха знаменца, след което пристигна и сам Войнилович с полка на брацлавския воевода.
Кралят посрещна радостно знаменития и отдавна познат му рицар и всред общото въодушевление на народа и войската продължи с него към Спиш. Между това конници полетяха напред, за да съобщят на пан маршала, че кралят иде, та да се приготви да го посрещне.
Весело и шумно продължаваше пътуването по-нататък. Непрекъснато прииждаха нови тълпи. Нунцият, който тръгна от Шльонск със страх за собствената си съдба и за съдбата на краля и страхът му нарасна в началото на пътуването, сега не можеше да си намери място от радост, понеже вече беше сигурен, че бъдещето непременно ще донесе победа на краля, а заедно с него и победа на църквата над еретиците. Епископите споделяха неговата радост, светските големци твърдяха, че както тия тълпи тук, така целият народ от Карпатите до Балтийско море ще грабне оръжие. А Войнилович уверяваше, че то вече е станало на повечето места.
И разказваше какво става в страната, какъв страх е обзел шведите, как вече не смеят да се показват на малки групи извън крепостните стени, как дори напускат по-малките замъчета и ги горят, а търсят убежище в по-силните крепости.
— Войската се вайка и се бие с една ръка в гърдите, а с другата започва да бие шведите — казваше той. — Вилчковски, който командва хусарския полк на ваше кралско величество, се отказа от служба при шведите, и то така, че нападна при Закшево една шведска част под командването на полковник Атенберг и съсече много от тях, едва ли не всички… Аз ги изгоних с Божия помощ от Нови Сонч и Бог ми даде голяма победа, тъй като не зная дали дори един се е отървал жив… Пан Фелициан Коховски много ми помогна с навойовската пехота и така поне им платихме за ония драгуни, които те разбиха преди два дни.
— За какви драгуни? — попита кралят.
— Ами за тия, които ваше кралско величество е изпратил пред себе си от Шльонск. Шведите ги нападнали ненадейно, и макар че не успели да ги разпръснат, защото те се защитавали упорито, все пак им нанесли значителни загуби… А ние за малко не умряхме от отчаяние, защото смятахме, че ваше кралско величество се намира между тия хора, и се страхувахме да не би да ти се е случило нещо лошо. Бог е вдъхновил ваше кралско величество да изпратиш напред драгуните. Шведите веднага узнали за тях и заели всички пътища.
— Чуваш ли, Тизенхауз? — попита кралят. — Това говори опитен войник.
— Чувам, милостиви господарю — отвърна младият магнат.