Кралят се обърна към Войнилович:
— И какво по-нататък? Какво по-нататък? Разправяй!
— Сигурно няма да скрия онова, което зная. Във Велкополска действат Жегоцки и Кулеша. Пан Варшицки прогонил Линдорм от пилецкия замък, град Данков се е защитил, Лянцкорона е в наши ръце, а в Подлесието силите на пан Сапеха при Тикочин се увеличават всеки ден. Шведите вече догарят в замъка, а заедно с тях ще догори и князът вилненски воевода. Що се отнася до хетманите, те вече са тръгнали от Сандомеж към Люблинския край и с това показват открито, че скъсват с неприятеля. С тях е и черниговският воевода, а от околностите всичко живо и способно да държи сабя в ръка отива при него. Разправят, че там ще се образува някакъв съюз срещу шведите, в което са замесени и пан Сапеха, и пан киевският кастелан.
— И киевският кастелан ли е сега в Люблинско?
— Тъй вярно, ваше кралско величество! Но днес той е тук, а утре там… Аз също ще трябва да отида при него, само че не зная къде да го търся.
— Скоро ще се заговори много за него — каза кралят, — не ще има нужда да питаш къде е.
— И аз мисля същото, милостиви господарю — отговори Войнилович.
Пътуваха и разговаряха така. А небето съвсем се изясни и никакво облаче не петнеше лазура; снеговете лъщяха, огрени от слънчевите лъчи. Списките планини се простираха великолепни и весели пред пътниците и самата природа сякаш се усмихваше на владетеля.
— Мила родино! — каза кралят. — Дано успея да ти възвърна спокойствието, преди костите ми да легнат в твоята земя!
Излязоха на голяма височина, откъдето изгледът беше открит и широк, защото в подножието й от другата страна се простираше обширна низина. Там долу и на голямо разстояние съзряха да се движи някакъв човешки мравуняк.
— Войските на пан маршала идат! — извика Войнилович.
— Дали не са шведи? — каза кралят.
— Не, милостиви господарю! Шведите не биха могли да идват от Унгария, от юг. Аз вече виждам хусарските знаменца.
След малко от синкавата далечина се показа гора от пики, пъстри знаменца се вееха, сякаш разлюлявани от вятъра цветя; над тях железните копия лъщяха като пламъчета. Слънцето играеше по ризниците и шлемовете.
Тълпите, които съпровождаха краля, издадоха радостен възглас; отсреща го дочуха отдалеко, защото масата от коне, конници, знамена, бунчуци, знаменца започна да се движи по-бързо, изглежда, че там се понесоха бегом, та полковете ставаха все по-ясни и растяха в очите с невероятна скорост.
— Нека спрем тук, на тоя хълм! Тук ще чакаме пан маршала — каза кралят.
Свитата се спря; ония отсреща забързаха още повече. Навремени от очите ги скриваха завой на пътя или малки хълмчета и скали, пръснати по низината, но веднага отново се показваха пред очите като змия с пъстра кожа, която сменяше цветовете си. Най-сетне стигнаха на стотина крачки от възвишението и забавиха хода си. Окото можеше вече да ги обгърне отлично и да им се нарадва. Най-напред вървеше хусарска хоронгва, собствена на пан маршала, добре въоръжена и толкова великолепна, че всеки крал би могъл да се похвали с такава войска. В тая хоронгва служеха само планински шляхтичи: хора подбрани, един на друг равни по ръст, броните им от светла ламарина и месинг, ринграфите с образа на пресветата Дева ченстоховска, шлемовете с железни наушници, обли, гребенести отгоре, на раменете криле на лешояди и орли, върху плещите тигрови и леопардови кожи, а на старшите офицери вълчи — според обичая.
Гора от зелено-черни знаменца се развяваше над тях; начело яздеше поручик Виктор, зад него яничарски оркестър със звънчета, барабани, тимпани и пищялки, по-нататък стена от конски и човешки гърди, оковани в желязо.
Сърцето на краля се разтапяше при тая чудесна гледка. Заедно с хусарите се движеха и леко въоръжена конница, още по-многобройна, с голи саби в ръка и лъкове на гръб; после следваха три сотни сеймени, пъстри като разцъфнали макове, въоръжени с пики и пушки; после двеста драгуни с червени кожухчета; след това въоръжени групи на разни панове, които вече бяха надошли в Любовля, пременени като за сватба слуги, трабанти, хайдуци, пажове, унгарци и яничари, определени за служба при особите на пановете.
И всичко това пъстрееше като дъга и прииждаше с глъч и шум всред цвилене на коне, дрънкане на оръжие, на тимпани, биене на барабани, ехтеж на литаври и толкова гръмки викове, та на човек се струваше, че снегът ще се срине от планините. Най-накрая зад войската се виждаха карети и купета, в които, изглежда, пътуваха светски и духовни големци.
После войската се нареди в две редици покрай пътя, а на средата се показа коронният маршал Йежи Любомирски на бял като мляко кон. Той се носеше като вихър по тоя шпалир, следван от двама коняри, цели в злато. Когато стигна до възвишението, маршалът скочи от коня, хвърли поводите на един от конярите и тръгна пеш нагоре към краля, който стоеше на върха.